Единствената причина да не дам максимална оценка на тази книга е, че има още няколко, които чакат прочит – искам да дам шанс на Несбьо отново да ме изненада по същия начин, по който успя със „Спасителя“. Защото до момента от всички прочетени – „Прилепът“, „Хлебарките“, „Червеношийката“, „Немезида“, „Пентаграма“, „Снежния човек“, „Кръв по снега“, „Макбет“ – тази е книгата, която във всичките си елементи надскочи очакванията ми. Вижте само – балканска връзка и зловещ убиец със сложно минало и нееднозначна роля, християнско лицемерие и обичайна алчност, завъртян криминален сюжет, който отвежда до най-невероятния поръчител, и накрая и важно разкритие, което осветява развита в предните книги интрига – а и още една гадна смърт на близък до Хари Хуле, няма милост Несбьо и не позволява и малко светлинка да блещука. И всичко това събрано в броени дни преди Коледа, та направо можем да си го броим за коледен роман редом с всички ония със снега, жените в червени палта, айфелови кули и прочие 🙂
В „Спасителя“ Хари Хуле губи основната си опора – шефът, който досега го е закрилял и го е спасявал от дисциплинарно уволнение толкова пъти, се мести и идва нов човек на негово място, с когото спогаждането изглежда проблематично – още от самото началото новото началство заявява, че държи на желязната дисциплина и работа по правилата. Всичко, което Хуле ненавижда дори когато е в трезвен период, а както знаем, при него това не е толкова често.
Основната интрига се завърта около Армията на спасението, християнска организация с иначе благородни цели, която Несбьо изобличава в своя роман. Една от младите надежди на Армията, гласен за ръководна позиция млад човек, е убит показно по време на концерт, и разплитането на това деяние отвежда в свят на истинска поквара, прикрит под благовидното було на религиозния морал – изнасилвания, алчност, властолюбие и всякакви грехове, присъщи за всички организации, дори тези, които претендират, че са осенени от висша сила. Хари Хуле се оказва оплетен в сложна интрига с неуловим убиец, чиито дири водят до Балканите и кървавите войни в бивша Югославия. Да го хване, се оказва почти невъзможно, а още по-сложно става, когато на своя глава той отскача до нашия полуостров и хваща края на нишката, която ще го отведе до истината в крайна сметка. А тя е по-ужасна от каквото и да е.
В ревюто ми за „Пентаграма“ посъветвах всички пишещи да прочетат началото, за да видят как виртуозно може да се влезе в криминален роман. Е, тук пък в протежение на „Спасителя“ Несбьо прави истинско показно как могат да се градят сцени, при които читателят е сигурен, че знае какво става, а в края като истински фокусник писателят вади заек от цилиндъра – и се оказва, че всичко, което сме гледали от първия ред, не се е случило. Или поне действащите лица не са били тези, които си мислим – и това обръща всичко. Истински висш пилотаж в криминалната литература е този роман и затова не пестя суперлативите си – хем досега Несбьо ме впечатляваше пак и пак, хем си мислех, че вече съм му хванал спатиите. Не би. Голям е.