Всъщност нямам идея как двата тома на „Спектър“ са се озовали у нас, със сигурност не са мои, така че още в началото отправям молба към този, който щедро ми ги е дал, да си каже, за да ги върна. Радвам се, че си наваксах с още една от по-старите книги на Сергей Лукяненко, отдавна ме мамеше с енигматичните си корици и обещания за междупланетни приключения.
Както и други творби на Лукяненко („Студени играчки са звездите“), така и „Спектър“ започва минорно и обикновеному. Мартин Игориевич се готви за приятна вечеря със свой роднина и се минават доста страници, преди внезапно сред реалистичната картинка да се появи фантастичното петно – извънземните, наричани пазители. Тези, които наскоро са се появили на Земята (игнорирали са опит за ядрена атака от американците), инсталирали са портали и са позволили на човечеството да пътува към други планети за миг. Технологично напреднали като богове, извънземните не искат нищо от земляните, освен едно – истории. И стойността на разказаната история предопределя дали някой ще бъде допуснат да пътува – и сетне дали ще може да се върне. А Мартин е един от малцината, които умеят да измислят и разказват истории, които извънземните харесват – и съответно тази му свобода го насочва към професия на нещо като междупланетен детектив, която той изпълнява с приличен успех.
До момента, в който един баща му изпраща да открие красивата му дъщеря, избягала от Земята в неизвестна посока. Скоро той я открива… и съвсем скоро след това е забъркан в мащабно приключение, което ще го отведе не само сред планети, на които не му е хрумвало да иде, но и сред засягащи всички извънземни цивилизации проблеми. Лукяненко използва обичаен маниер – всяка от планетите му представлява критика към някоя от страните на човешката природа, отразена в чужда цивилизация, която само на пръв поглед изглежда странно, а всъщност си е понятна нами. Също така и чрез планетите отдава и почит към други автори, особено видимо при едната, „сталкерска“ планета, която е нещо като разширена, но по-безопасна версия на Зоната от „Пикник край пътя“ на Братя Стругацки.
Мартин скоро разбира, че и руските тайни служби имат пръст в неговата задача (че в какво нямат, ако следиш фейсбук), която в крайна сметка цели разкриването на тайната на пазителите, които извън поставянето на портали и слушането на истории сякаш не се интересуват от абсолютно нищичко. На земляните за пореден път е съдено да спасят всички. Дори и това да коства някой да умира пак и пак, и пак.
Прочелите „Чернова“ и „Белова“ ще усетят податките за тези по-късни книги, предполагам. Отново, както и при „Студени играчки са звездите“ и „Звездната сянка“, втората част е по-слаба и дори реално излишна, има повторяемост на действията на героя, преди в крайна сметка да се насочи към така очакваната развръзка. Прекалено много си личат белите конци на поуката, която Лукяненко вгражда в своето повествование, това толкова типично за руските писатели (то и при нашите, ама рядко им се получава) желание да вкарат универсално послание и силен философски подтекст дори в едно забавно космическо приключение. И пак, както в други негови книги, този великочовешки/великоруски наивитет, при който дори и най-напредналите чужди цивилизации чакат именно някой землянин/русин да дойде да им оправи работите със свойствените му дързост, безпределна честност и доброта.
Все пак приятно забавление си е „Спектър“, макар че твърдо предпочитам космическите кораби и пътешествия пред тези шмекерски номера с мигновено пренасяне на нови планети, само Симънс в тетралогията „Хиперион“ успя хем да се изхитри с този елемент, хем да го използва за огромен обрат в сюжета.
