Изключителен занаятчия е Брандън Сандърсън („Артлайн“ го пишат Сандерсън) и това си е. „Спиращият войната“ е поредното доказателство за това – той умее да захване сюжет, да вгради в него интересна магическа система, да изгради плътни и запомнящи се герои, които читателят да заобича или намрази, и да поведе действието през изпитаната си схема на дозирани обрати и запомнящ се край. Винаги ще има спор дали книги като тази са реален принос за жанра, или са просто приятни за четене, като аз самият нямам отговор – хем съзнавам, че си приличат твърде много, хем чакам всяка една с нетърпение (скоро идва продължението на „Пътят на кралете“!). Така че всеки сам си преценява – а пътем Сандърсън пише и пише, начева поредица след поредица („Ритматистът“ и „Стоманено сърце“), но от Мъглородната трилогия си имам скепсис към уменията му да ги завършва, след като е развил вече света и героите си и трябва да се съсредоточи изцяло в действието и дълбочината на посланието.
Безспорно „Спиращият войната“ носи привкуса на „Елантрис“, без да е пряка част от този свят – духът, есенцията на двете книги са сходни. Тук боговете не са паднали и мощта на столицата им е в зенита си, застрашавайки околните земи и кралства. Магическата система е изградена около изсмукване на цветовете и Диханието, което всеки човек носи (нещо като религиозната концепция за душата) и които могат да се предават, поглъщат, складират и после използват за оживяване на предмети и дори мъртъвци. Системата е сложна, но се центрира около факта, че някои хора спонтанно се Завръщат от смъртта – и са почитани като богове, но всъщност са почти пленници на жреческата каста, а вторият им живот зависи от поглъщането на поне едно чуждо Дихание седмично. Човек не умира, отдавайки го, просто загубва част от жизнеността си и същността си, така че пазарните принципи работят и тук. Тези Завърнали се богове нямат спомени за миналите си животи, живеят в абсурден лукс, като им е вменено само едно морално задължение – да изслушват молбите на вярващите. Притежават силата веднъж да излекуват всяка възможна болест – но цената е самите те да умрат.
Точно тук Сандерсън завързва силен теологично-философски възел, който придава на „Спиращият войната“ малко повече дълбочина от другите му книги, което ми хареса – боговете са тук, могат да бъдат видени, визуално са божествени – високи, силни, впечатляващи, – а и могат наистина да докажат надчовешката си природа, макар и само веднъж, принасяйки себе си в жертва на тези, които ги почитат. Има някаква особена красота в такава религиозна система.
Действието, накратко, се съсредоточава около дипломатическия разкол между столицата и бунтовно кралство, което е продължител на легитимната кръвна линия владетели преди идването на боговете. От една страна, две принцеси от това кралство са основните действащи лица – едната, Сири, доста прилична като характер на Аря Старк от „Игра на тронове“, е насила омъжена за енигматичния върховен бог, другата, Вивена, е по-голямата й сестра, която се опитва да я спаси от този натрапен брак и да попречи на армията от събудени мъртъвци на боговете да унищожи дома й. 
От другата страна е ироничният и самокритичен бог Лайтосонг, който не може да се оправи с божествената си същност и без особено желание се забърква в политиката. Възелът се заплита и около дежурните дворцови интриганти, смели наемници с чудесен черен хумор, както и обичайния всичкоможещ мъжки образ (прилича силно на Келсайър от Мъглородната трилогия), който в комбинация с разумния си меч сее смърт в прекомерно количество. Цялата тая галимация се развива в един том, за радост.
В „Спиращият войната“ Сандърсън е доста по-забавен от обичайното, използва щедро черен хумор в диалозите между героите си, което определено носи повече удоволствие от понякога възскучната сериозност в други негови книги, където действащите лица са смъртоносно отдадени на висшите си цели и пропускат доста от човешките слабости. Сюжетът си има обичайните врътки, като авторът подхвърля доста улики, с които да бъдат разкрити в аванс тайните, но и това си е част от очарованието. Образите на боговете са доста интересни, като отчасти напомнят на начина, по който ги обрисува Дан Симънс в „Илион“ и „Олимп“. Книгата се чете бързо и леко, още едно чудесно занаятчийско творение на майстора.
