Империята, която живее в спомените си

Империята си беше империя – частта, която съблазняваше, и частта, която захапваше с челюсти като менгеме и разтърсваше някоя планета, докато шията ѝ се прекърши и тя умре.

  Проблемът с изтънелия до тънка струйка поток на излизащата у нас фантастика е (спрямо пълноводната река от едно време), че се радвам като малко дете на всяко заглавие – хеле пък като е скорошен носител на „Хюго“ като „Спомен, наречен империя“ на Аркади Мартин, която ми се мяркаше из каталозите. И пак така чета – с едни здрави розови очила и с наивна радост, че все пак е фантастика, че все пак е бъдещето, че все пак е космосът и все пак е различна планета. А макар че с напредването на страниците видях, че книгата не е нещо особено, пак в крайна сметка оставам относително позитивно настроен към нея, просто защото ми е дала малко бягство в друг свят.

   Мартин не открива топлата вода с нищичко, изключая може би причудливите до идиотизъм имена на жителите на столицата на империята Тейкскалан (ще спомена абсолютната крайност: Трийсет и шест всъдеходни коли за тундра, пред което една от главните героини Три стръка морска трева си е песен), които някак успяват да комбинират образ на кръвожадни завоеватели и отдадени на поезицята царедворци, които предпочитат да си играят с думите, не с оръжия. Към тази столица, културно средоточие, което упражнява влияние дори там, където още мъждука политическа независимост, се е отправила младата посланичка Махит Дзмаре от незначителна станция в покрайнините и малко отвъд тях на империята. В главата ѝ се намира механизъм, който постепенно слива съзнанието ѝ с това на предишния посланик, с малката уловка, че това е запис на личността му опреди петнайсет години, последния път, като се е прибрал у дома. Сега обаче е мъртъв и младата жена трябва да разбере бързо какво се е случило и как, по дяволите, се оказва сред граждански конфликт в рамките на броени дни, докато някой упорито се опитва да я убие.

  Като цяло мога да оправдая, че почти нищо не се случва в тая първа част, само с това, че има и втора – „A Desolation Called Peace“. Защото този първи том на поредица, при все високото си отличие и няколкото други номинации, е твърде силно емоционално обагрена драма за дворцови интриги и бегло вникване в не чак толкова интересната култура на империята (и почти никаква информация как, аджеба, тия вторачени в пъпа си фукльовци управляват огромна по мащаб империя), която редом с изтънчеността си (и вогонската поезия) е запазила и доста варварски черти в порядките си. Идеята за предаване на паметта е интересна, но по-добре бе развита например от Джон Скалзи в трилогията му „Колапс“, „Апокалипсис“ и „Емперо“, където пак женски персонаж трябваше да спасява своя свят от гибел, но не помня вече дали и там имаше модерна любовна история между представители на един пол. Докато тук залозите са доста по-ниски. С две думи – „Спомен, наречен империя“ е недостойна за „Хюго“-то, но пък става за четене без големи очаквания. А може би аз нищо не отбирам, като ѝ гледам високия рейтинг в Goodreads – ама тия читатели ще да са пропуснали ония от златната ера на фантастиката, инак нямам обяснение.