Остарявам, ѝ казах. Вече сме стари, въздъхна тя. Работата е там, че човек не го усеща отвътре, а отвън всички го виждат.
Творчеството на Габриел Гарсия Маркес капе у нас на малки дози, така че жаждата да си остава постоянно неутолена. Също както жаждата за любов на героя в последната му новела, „Спомен за моите тъжни приститутки“, остава все така трагично неутолена, макар да е в заника на дните си. Определяна като фиктивна автобиография на автора, книгата е наситена с присмехулна самоирония и онази всемирна, неутешима любовната тъга, позната на всеки, който е чел „Любов по време на холера“, „Сто години самота“, „Хроника на една предизвестена смърт“, „За любовта и други демони“ и т.н. Още от първото изречение се усещат и хуморът, и тъгата, които населяват тези кратки страници и се вселяват в душите на читателите: „В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче“.
Може ли да откриете „Лолита“ на Набоков тук в една по-различна трактовка? Навярно. Но също така може да откриете и приказката за Спящата красавица, която печели любовта на принца, докато се рее в сънната си омая. А принцът на Маркес, макар и 90-годишен, може да избере да не я целува, да не я буди, да не я притежава, макар да си е платил за тялото и ласките ѝ – и все пак да ѝ дари своето царство. Той е минал през трънака на живота си бавно и методично, отдавал му е късчета от себе си, винаги е плащал за любовта, която получава, и сметките му със света са били винаги чисти и ясни.
До петдесетата ми година бяха станали петстотин и четиринайсет жени, с които бях преспал поне веднъж. Спрях да попълвам списъка, когато тялото ми вече не издържаше толкова, и можех да си водя сметката и без хартия.
Маркес описва последната любов на един старец, трогателен в своята жажда за живот и примирение, че времето му е безвъзвратно отминало. Той прилича на Стоунър от едноименния роман на Джон Уилямс или на Стивънс от „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро, а наглед укоримият му от наша въздосадна гледна точка морал трогва в своята пряма простота. Той е препълнен с култура архаизъм, но може да впечатлява хиляди читатели с красивите си слова с неуловим дъх на нафталин. Защото любовните слова са по-силни, колкото са по-илюзорни. А този Маркесов герой е затънал в илюзорна любов – като никоя друга. Да, момичето е на четиринайсет, не е грамотна, работи по цял ден, за да издържа себе си и братчетата си. Но е неговата любов. И няма капка мерзост в тая книга, вярвайте ми. Но има тъга и последни песъчинки в горната част на часовника.
Потънах в романтичните четива, които ненавиждах, когато майка ми с твърда ръка искаше да ми ги наложи, и от тях проумях, че непобедимата сила, която тласка света, не е щастливата, а несподелената любов.
„Спомен за моите тъжни приститутки“ е книга за една вечер в тихото и тъмното. Това е книга за любов, за страст, за сладострастна изнемога – и все пак, при все че говорим за старец и дете, тя е и книга за невинността на любовта и за нейната сила да задвижва костите и мускулите (особено сърдечните) далеч след като са минали срока си на употреба. Книга за достойнството и за отминаването в мрака така, че след теб да остане ако не спомен, то поне едно добро дело. И все пак най-вече е книга за ироничното прощаване със света, защото той вече не е пригоден за живеене, не и за хората, чиято младост е минала под друго небе, сред друга музика, литература и изкуство.
