Два месеца – толкова време тази книга чака да напиша ревю, от 3 април насам, когато в удивление затворих и последната страница. Причината е проста – имах толкова много записки от „Спортният ген“ на Дейвид Епстийн, че знаех, че ще са ми нужни часове да ги препиша, навържа и предам в смислен вид. И сега, точно преди базара на книгата, вече няма накъде, трябваше да седна и да го направя. Но поне взех решение радикално да окастря бележките си, защото колкото и да се опитвам, няма как да преразкажа цялата книга, дори да ми се иска. Разказът на Епстийн, течащ в различни посоки, но сливащи се в една река – тази на невероятното генетично разнообразие при човека, си заслужава да бъде проследен в детайли, а надолу ще извадя само някои по-интересни моменти, за да маркирам поне неговия размах.
Световният спорт е безспорно най-големият феномен на съвремието, във всяка дисциплина в последния век аматьорският ентусиазъм и романтика са заменени от свиреп професионализъм и отдаденост, прилагане на научни методи и неизбежните крайности като различните видове допинг. Именно загадката на свръхпостиженията се заема да разплете Епстийн – как и защо някои хора постигат изключителни резултати, кое е водещо – генетиката или подготовката, и какво точно отличава най-добрите спортисти от не толкова добрите, както и от „нормалните“ хора изобщо. На едно място в книгата той описва как едно време се е считало, че най-добрите спортисти трябва да са тези със средни физически данни, защото са подходящи за всички дисциплини – заблуда, която бързо се разсейва, и в наши дни виждаме как във всеки спорт доминират хора, които просто не са като другите. Всъщност Епстийн последователно изследва и двете основни гледни точки и дава доказателства за тях. „Важен е софтуерът, а не хардуерът“, казва авторът в началото, най-важни са тренировките и натрупването на опит, а гените са оставени далеч назад, като това важи и за всички други области, като музикалната например.
Шахматните майстори и елитните спортисти „структурират“ информацията, съдържаща се на дъската или игрището. С други думи, вместо да се опитват да запаметят голям брой индивидуални фигури, несъзнателно групират информацията в по-малък брой логически единици въз основа на вече срещани модели… Проучвания върху движенията на очите на професионалисти – било то шахматисти, пианисти, хирурзи или спортисти – установяват, че с натрупването на опит експертите все по-бързо отсяват визуалната информация и отделят зърното от плявата. Съумяват да загърбят маловажната информация и да се насочат към онези данни, които имат пряко значение за следващия ход.
Епстийн обаче развенчава класическия мит, че са нужни около 10 000 часа, вложени в едно нещо, за да стане човек „майстор“ в него. Всъщност това прочуто твърдение казва, че средно са нужни тези часове, като примерът е с шахматисти, някои от които са имали нужда от 3000 часа, за да стигнат майсторско ниво, а на други и 25 000 не са били достатъчни. Авторът твърди, че за популярността на този мит основен принос има Малкълм Гладуел, който в книгата си „Изключителните“ неправилно е изтълкувал заключенията от проучването. Изводът на Епстийн е еднозначен – рядкост е спортист да вложи изрични 10 000 часа само в един спорт, по-скоро практикува различни спортни дисциплини, преди да се спре на конкретна. Има, разбира се, и куриозни случаи, за които разказва Епстийн – като Доналд Томас, който само с осем месеца тренировки става световен шампион по висок скок, изпреварвайки изключителния състезател Стефан Холм, отдал живота си на този спорт и спечелил ред други състезания и рекорди. А по-куриозното е, че въпреки последващите усилени тренировки Томас не напредва изобщо в следващите години – появява се направо на върха, но си остава на това ниво. Епстийн пише:
Дори в сегашната епоха на свръхспециализация в спорта някои индивиди успяват да достигнат световно ниво и дори да станат световни шампиони с по-малко от година-две тренировки. Както при шахматистите на Гобет, единственото истинско правило в спорта е, че съществува огромен естествен диапазон на възможностите.
Което вече отвежда към другата основна величина в книгата – а именно диренето на „спортния ген“, или гени, или огромната и сложна тема за човешкото тяло и неговия огромен диапазон от естествени способности. Епстийн се спира обширно и на навярно най-наболялата тема в световния спорт – половата принадлежност. Като учен той ясно и просто обяснява колко по-сложна е биологията от общата заблуда за ясно и просто полово отграничение и дава няколко смайващи примера за атлети, чиито гени просто работят различно от приемането за „нормално“. Знам, че по нашите ширини тоя тип теми са приемани на патриотичен нож, но както казва авторът, „Проблемът е, че човешката биология не се разделя на мъжка и женска така недвусмислено, както им се иска на ръководните органи в света на спорта“. Тук всъщност той описва и още един интересен нюанс – левичарството, което особено при топ фехтовачите е често срещано, и обяснението от изследване на аборигени е, че чисто еволюционно естественият подбор го съхранява, защото дава предимство в боя.
Темата за допинга и особено използването на мъжки хормони при жени е интересна, Епстийн пише, че почти всички рекорди в спринтови дистанции и силови дисциплини са от осемдесетте години, когато такъв тип допинг е бил широко разпространен. Той посочва, че е имало периоди, като се е смятало, че жените могат да настигнат мъжете в множество дисциплини, но в крайна сметка генетиката е неумолима: „Вече е ясно, че генетичните предимства на мъжете в повечето спортове са толкова много, че е най-добре състезателите да бъдат разделени по пол“. Което не е толкова лесно в някои случаи, както пише той, като например дава пример със състезателки, които имат естествен силно завишен тестостерон, който обаче тялото не използва, и следователно са причислени към жените в състезанията. А ако трябва да излезем от света на спорта, Епстийн пише, че една конкретна генетична аномалия при жените е не само свръхпредставена в спортната област, но и в модата, защото „често са изключително женствени, стройни и дългокраки“.
Изобщо темата за свръхпроизводството на тестостерон при елитни спортистки си заслужава да се прочете. Той дава съществени предимства на състезателките, които могат да развиват силата си много повече от жени с по-ниски нива на хормона. Друга интересна тема е за откриването на гена и съответния му протеин „миостатин“, който ограничава мускулния растеж – в негово отсъствие мускулите се разрастват изключително много. Но както винаги, нещата са по-сложни. Отделно Епстийн разглежда и темата за различните видове мускулни влакна и как те показват отнапред дали един състезател ще страда от чести контузии, както и какъв тип подготовка е подходяща за него. Авторът пише:
Не отчетем ли вродените различия (онези, които не се виждат с просто око, като например съотношението между двата вида мускулни влакна), то неминуемо някои спортисти ще се окажат жертви на идеята, че една и съща тренировъчна програма върши работа при всички.
Епстийн изследва и феномена на ямайските спринтьори, но историята там е още по-интересна, защото произходът на някои от най-добрите бегачи се оказва от едно и също място буквално, където живеят наследници на свирепи ямайски воини, които са се противопоставяли на европейските робовладелци. Това са мароните, племе, съставено от най-непримиримите роби, заточавани на една локация, която ограничава възможностите за бягство, първо от испанците, а после и от британците. И същите тези марони после стават страховити бунтовници, а в наши дни петстотин души техни наследници са независима нация в рамките на Ямайка – а сред тях са и Юсеин Болт, Бен Джонсън и Вероника Камбъл-Браун. Ей това е история, която си струва да бъде раказана в детайли и от генетична гледна точка. Сходна е истореията с кенийските маратонци, сред които племето календжини се отличава: „Манърс далеч не смята, че всеки календжини е отличен маратонец, но пък е убеден, че сред племето има значително по-голям брой индивиди, които – с подходящи тренировки – могат да се превърнат в изключително добри бегачи на средни и дълги дистанции, в сравнение с други кенийски племена или сред останалите народности по света“. И в края ми се иска да спомена още един куриоз, който не знаех – китайската звезда от НБА Яо Мин, с ръст от 226 см, „е син на най-високата двойка в Китай – бивши баскетболисти, събрани от Китайската баскетболна федерация“. И че това се е случило по заръка на властите, а не по желание на родителите, но авторът пише, че за щастие такъв тип опити са рядкост.
Нека съм ясен – колкото и да съм изписал досега, засегнах само повърхността на „Спортният ген“. Подобно на обичания от всички ни Иво Иванов, и Дейвид Епстийн е събрал десетки вълнуващи истории за спортисти, които са постигали невероятни постижения въпреки всички препятствия, или са се сблъсквали с тежки проблеми, които са показателни за една или друга главоблъсканица, свързана с човешкия геном и спортните измерения на неговите възможности. Книгата е крайно отрезвяваща по много антагонизиращи теми и задава рамки на диалог, който може да освободи спорта от „фенщината“ в най-грубите ѝ форми, които включват радикално отхвърляне и дори агресия към един или друг феномен. Както всички добри научни книги, и тази показва, че нещата рядко са прости и докато не приемем, че в човешката биология сякаш няма черно и бяло, а множество отсенки, ще тъпчем на едно място в разбиранията си.
Преди две години излезе още една книга на автора: „Размах. Как многостранно развитите хора успяват в един тясно специализиран свят“, ще гледам да прочета и нея това лято.
От същите жанрове
