Използвайки знанията на александрийците, Цезар поправя тази грешка и установява от този момент нататък година от 365 дни с един допълнителен ден, добавян в края на февруари на всеки четири години. Това е много по-важен резултат от пребиваването му в Египет, отколкото всякакви флиртове с Клеопатра.
Да ви кажа, добре е да се издават и четат и жени историци – и това го установих чак като приключих „SPQR. История на Древен Рим“ на Мери Биърд. Защото това е рядко срещано историческо четиво, което не се фокусира само върху битки, завоевания, владетели и главнокомандващи, а върху много по-широк кръг от проблеми. Или както самата тя синтезира някъде след средата на книгата, когато решава да не се занимава в детайли с императорската институция: „Каква е нормалната продължителност на живота на римляните? На каква възраст сключват брак? Какви права имат жените? Откъде идват парите, с които богатите и привилегированите поддържат разкошния си начин на живот? И как всъщност живеят робите?“ А всъщност обсегът е много по-голям.
Биърд още в началото избягва хронологичния принцип и започва изложението си с Цицерон, неговите борби с Катилина, както и предстоящото рухване на републиката и превземането на властта от познати на всички грандиозни имена. Още там Мери Биърд ясно показва, че книгата няма да бъде класическа история, която проследява важни събития, основно битки и войни, и нехае за живота вън от бойните полета и дворцовите зали, а точно обратното, ще се стреми да съживи Древен Рим по най-добрия възможен начин. Силно ме впечатли задълбаването ѝ в най-ранните години на града, митовете около основаването, и особено това, че прочутата легенда за вълчицата и близнаците всъщност е доста по-късна и добавена изкуствено към онези времена. С много вещина Биърд търси как един незначителен град се издига от регионален център до империя, която впечатлява, и как след това една след друга успешните политики биват загърбвани или се провалят.
Ето някои интересни според мен откъси, които показват обхвата на Биърд. Социалната грижа, прочутите „хляб и зрелища“, имат и позитивна страна:
Разпределянето на евтино зърно е най-влиятелната реформа на Гай Гракх. Въпреки че е коригирана и в някои случаи суспендирана през следващите десетилетия, нейният основен принцип остава в сила векове наред. Рим е единственото място в античното Средновековие, където държавата поема отговорност за редовното снабдяване с храна на своите граждани.
Биърд определено не харесва императорите и особено техните божествени претенции:
Древните политеистични религии третират границата между богове и хора много по-свободно и конструктивно от днешните монотеистични вероизповедания. И по-рано се е случвало в Източното Средиземноморие да бъдат създавани религиозни празненства в чест на римски военачалници, а Цицерон в писмо до Атик, изпратено от Киликия, намеква, че е отклонил предложение да му посветят храм. Въпреки това почестите на Помпей са от съвсем нов мащаб.
Тя отделя много внимание на ролята на жените в империята, нещо, което не бях срещал досега развито на други места – освен за куртизанките, които почти изцяло липсват в настоящата книга.
След смъртта на баща си пълнолетната жена може да стане пълноправен собственик на имуществото, да купува и продава, да наследява и да прави завещание, както и да освобождава роби – много от правата, които жените в Британия получават едва през 70-те години на XIX век… Основното правило е, че всички свободно родени жени трябва да се омъжват.
Раждането на деца е опасно задължение. Това е най-честата причина за смъртта на млади пълнолетни жени в Рим – от съпруги на сенатори до робини… статистиката, с която разполагаме от по-късни исторически периоди, показва, че поне една на всеки петдесет жени вероятно е умирала при раждане.
Биърд се спира и на предпочитанието към това детето да е момче, и че има данни, че момичетата понякога просто са били изхвърляни – участ, която е застигала и деца, родени с малформации. И тя допълва: „но е било достатъчно нормална практика, за да се възприемат сметищата като източник на безплатни роби“.
Според Биърд личността на императора няма значение вън от Рим – добрата организация на империята смекчава крайностите и помага тя да си работи като добре смазан механизъм.
Извън този тесен кръг обаче и със сигурност извън град Рим, където всеки мъж или жена от улицата може да получи нещичко от щедростта на императора, едва ли е имало особено значение кой е на трона или какви са личните му навици или машинации. А няма признаци характерът на владетеля да е имал каквото и да е съществено отражение върху основната схема на управление в центъра или в провинциите. Дори Гай, Нерон или Домоциан наистина да са били безотговорните, душевноболни садисти, за каквито ги представят, това не е имало почти никакво значение за функционирането на римската политика и империя.
Една от силните страни на книгата към края се превърна в слабост от моя гледна точка. Личи си привързаността на Биърд към републиката и липсата на интерес към императорите, които я заменят с личната си неограничавана от нищо (освен заговорници от време на време) власт. След идването на Август проследяването на историческите събития съвсем избледнява и историчката се съсредоточава почти изцяло върху въпросите, които цитирах по-горе – структурата на римското общество, липсата на реално влияние на императорите, дори и най-откачените, как живеят и аристократите, и бедните, че и робите, и прочие. Някак увисна самата обичайна история, не че не може да бъде прочетена другаде, разбира се.
„SPQR. История на Древен Рим“ не е чак толкова дебела книга, малко над 400 страници е без бележките, и точно затова е впечатляващо колко пълноцветна картина на първите 1000 години от съществуването на Града рисува Мери Биърд. Без да скрива личните си пристрастия, и с ярък акцент върху няколко личности, основната от които е Цицерон, тя до голяма степен оставя настрана обичайния подход и търси истината за същността на Римската империя не в личността на нейните лидери, а отвъд тях, в самата тъкан на римското общество.
От същия жанр
