Още след прочитането на „Цветя над ада“ чаках с нетърпение следващата среща с героите на Илария Тути, хубава е динамиката между бойната главна комисарка Тереза Баталия и нейния префинен помощник инспектор Масимо Марини, които се оказаха ефективен екип в разследването на зловещи престъпления. В „Спящата нимфа“ обаче предизвикателството изглежда някак непривично за тях – открита е смайващо красива картина от последните дни на Втората световна война, по която е рисувано с… кръв. Художникът е добре известен в определени среди, все още е жив, макар и на преклонна възраст, но десетилетия наред се намира в нещо като будна кома – абсолютно отказва да комуникира със света, но разумът му е сякаш на мястото си въпреки всичко.
Баталия не държи особено да се наема с престъпление, извършено толкова много години назад, но обстоятелствата неумолимо я тикат. Нещата стават още по-интересни, когато се оказва, че кръвта носи недвусмислена информация къде е живяла жертвата, която е „дала“ живот на картината, губейки своя. Тути отвежда своите герои в Резия, странен и изолиран италиански район, в който живее обособена генетично и езикова общност, чиито корени в миналото са крайно неясни. Именно техният необичаен произход обаче носи доказателствата, че именно тук в последните дни на войната са се случили драматични събития, завършили с поне една жертва и появата на изключителната картина. Разследващите се оказват пленени в особената реалност на този район – с неговите специфични обичаи и направо магически обреди, с предавани от поколение на поколение завети и тайни, а малко по малко се появяват и нови следи към миналото. Нацисти и партизани са се преследвали по тези земи, а местното население също не е останало незасегнато, а очевидно има и други живи свидетели на случилото се в онези страшни дни в заника на войната. Самоличността на момичето, нарисувана на картината, скоро става ясна, но това отключва и нова поредица от престъпления – разследването вече не е само на случилото се в миналото, а полицаите сами се оказват в пряка опасност.
Както виждате от дължината на „Спящата нимфа“, Илария Тути гради нашироко своя втори случай, с много вещина описва в детайли това причудливо кътче на Италия и неговите жители, като изключително силно задълбава и в личните драми на Баталия и Марини. Тя се бори с коварна болест и опитите да ѝ се противопостави се превръщат в оръжие срещу самата нея, а той трябва да се справи със собствените си демони от миналото, за да бъде отново цял човек, а не ранена сянка. Двамата продължават с особените си отношения, върху които се хвърля повече светлина, и в крайна сметка точно енергията на това противопоставяне/привличане всъщност задвижва целия сюжет към огнения му край.
Определено чакам следващите книги от поредицата, Тути си струва четенето.