Леле знаеше, че никой не подкрепя действията му. Може би трябваше да се тъпче със Стесолид и Имован и да прекарва вечерите, като оплаква изчезналата си дъщеря в социалните медии. На Анете изглежда това ѝ помагаше. Не нарушаваше закона. Не обикаляше въоръжена из чужди имоти посред нощ. Не ходеше до изоставени села, за да търси дъщеря си сред руините. Единствено Леле го правеше.
Срещата ми с тази книга беше предопределена – на един панаир във Франкфурт една агентка ми я посочи в каталога и каза, че ако трябва да ми препоръча само една книга, ще е тази. Тогава не ми направи впечатление, сами виждате шведската корица, мъглива и енигматична, но това все пак са агентите на Ю Несбьо, не е като да не разбират от трилъри. Заявих интерес… и последва потоп от информация в следващите месеци. „Сребърният път“ на Стина Джаксън буквално покори Швеция, продаде за броени месеци 200 000 копия, снимка след снимка на популярни личности с книгата идваха редом с триумфални класации, а накрая оглави продажбите и през декември, най-силния месец от годината. Читателското одобрение бе придружено и от други призове – книгата стана първият дебютант – победител в цялата десетилетна история на Голямата награда на Шведската академия на криминалните писатели. Едва ли е нужно да казвам, че към този момент правата отдавна бяха купени и преводът течеше – а аз чаках с нетърпение една специална среща. Защото знаех, че този трилър е различен.
Леле е болка. Както казва Джаксън, „Самата мъка бе пуснала корени в сърцето му.“ Той е бащата, който е закарал до спирката своята невръстна дъщеря Лина и не е изчакал с нея автобуса. В петнайсетте минути до неговото идване нещо се случва и тя изчезва. Мащабното търсене не се увенчава с резултат. Семейството му се разпада, жена му го напуска, а той се превръща в мрачен учител, който използва летните ваканции, за да шофира неуморно по Сребърния път, където е изчезнала Лина. Влиза във всяка отбивка, претърсва всяко сечище и барака, прониква в частни имоти и тършува в мазетата. Няма нещо, което не би направил, за да намери своето момиче. В своето търсене среща най-различни хора – Стина Джаксън рисува мащабна картина на шведската провинция, на нейните особености и атмосферата е а ла „Туин Пийкс“ с малките градчета и безкрайните гори около Сребърния път.
И тук се намесва още едно момиче – Мея. Майка ѝ е в упорито търсене на мъж, който да издържа нея и дъщеря ѝ и смята, че го е открила в грубоват и саможив обитател на малка къща близо до Сребърния път. Преживяла куп премествания и сблъсъци с различни мъже, Мея е непокорно младо момиче, което обаче внезапно открива любовта в лицето на младо местно момче. Неговото семейство е нормално, обработват земята във фермата си и са силно задружни. Открила най-сетне нещо, което прилича на дом, тя се конфронтира с майка си и новия си пастрок, и среща подкрепата на учителя си Леле, който няма как да не вижда в нея своята изчезнала дъщеря.
Но когато още едно момиче изчезва, учителят разбира, че всичко се е променило. И че кошмарът му не е свършил – и никога няма да свърши, докато не разбере истината. И се втурва още по-упорито да търси Лена. Но както написах на задната корица – не всичко изгубено може да бъде намерено.
„Сребърният път“ не е точно трилър, не е точно и драма. Написана на висок и хубав стил, прекрасно предаден от Любомир Гиздов, това е роман за съвременна Швеция с нейните особености и проблеми, с провинция, която силно се различава от градската среда, роман за загубата и надеждата, която не умира. Една от онези книги, които пускат корени в теб със своята атмосфера и с вникването под кожата на героите – така че стават част от теб. Още не мога да повярвам, че това е дебютът на Стина Джаксън, толкова зряло и умело е писането ѝ. Сигурен съм, че ще продължим с нея и следващите ѝ книги.
И съм убеден, че корицата на Живко Петров отразява най-добре безкрайното търсене на Леле.