Вчерашната новина за поредното доказателство за религиозно безумие – повишаването на наградата за главата на Салман Рушди – направи това ревю на Зорница Гъркова зловещо актуално. Все по-често започва да ми се случва да си мисля „Абсурдно е това да се случва в XXI век!“, но това са фактите – част от планетата все още живее в Средновековието и иска да завлече обратно в него останалата част, която, нека си признаем, също не е отлепила особено от тогавашните си разбирания. Досега Зори представи три книги тук – „Сърца в Атлантида” на Стивън Кинг, „Станция Пердидо“ на Чайна Миевил и „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, а нейният разказ в първия брой на „Granta“ ме впечатли неимоверно.
Днес довърших четенето на една голяма книга. Голяма не само като обем (почти петстотин страници на български и то в по-голям от стандартния формат ), но и като идейност, като житейско, културно и историческо описание на събитията в Индия от началото на XX век, та почти до наши дни. Трудна и за друго – оказа се, че Салман Рушди пише странно и сложно. Като изключим „Харун и морето от приказки”, която само съм прехвърляла (засега), Рушди дебютира за мен със своите „Среднощни деца” (на мен „Полунощни деца” просто ми звучи по-добре). Разказвачът на Рушди е всевиждащ, но за това си има обяснение. Странна способност, придобита по отчайващо битов начин, му позволява да разбере всичко за рода си и за Индия отпреди неговото рождение, както и за събитията, определили живота му веднага след ТОВА. Тук няма да споменавам подробности, за да не разочаровам изкушените да прочетат книгата.
Сблъсквала съм се многократно с Индия по ред поводи, предимно литературни. Като започнем с „Панчатантра”, „Махабхарата и Рамаяна”, „Бхагавад Гита” (всички те бегло познати), минем през „Маитрей” на Мирча Елиаде и „Тайната градина” на Франсис Ходжсън Бърнет, в която между другото за пръв път се запознах със значението и фигурата на индийската ая, и – в по-скорошно време – филмът „Ганди” с участието на неповторимия Бен Кингсли, „Беднякът милионер”, както и едноименното романтично филмче по „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт. Доста от тези написани и филмирани истории стрелят напосоки и само по случайност уцелват тук-там. Така е и със статиите в „Гео” и „NG”, които, при все желанието си, упорито не успяват да достигнат до индийската душа и самобитност. Те просто рамкират, щриховат, дават най-общ портрет. (Искам да вмъкна две книги в този списък, които заслужават внимание – шедьовъра „Шантарам“ на Грегъри Дейвис Робъртс и пътеписа „Химикал, шоколад и две рупии“ на Елена Щерева и Николай Янков )
Но Рушди има друг похват. Той също „стреля” и то доста точно, но преди да зареди, огражда една огромна мишена от проблеми, събития, вярвания, културни, верски и политически борби. Чрез една петстотинстранична стрелба той успява да обхване, да опише цялата пъстрота на историята на Индия отпреди независимостта й, но най-вече след това. Цялата културна, верска, митологична и духовна конструкция на индийския човек е пред очите ни. Северни щати, южни щати, Пакистан, Бомбай, Делхи, Карачи, хора, събития, истини и неистини за историята, вярванията, духовността и оптимизма на индийския човек (независимо от религията му).
Какво имах предвид два абзаца по-горе, казвайки че Рушди пише сложно и странно. Той пише приказно, често силно метафорично, с дълги сложни изречения, със странни, за мен понякога неуместни повторения. Не съм виждала оригинала на книгата, но предполагам, че българският превод упорито се е опитал да го постигне, което никак не е лесно. Честата липса на запетайки там, където е силно необходимо, особено при повторенията, и честата им замяна с тире-конструкции, както и изключително усложнените изречения правят книгата невъзможна за бързо четене. А и не трябва да се чете бързо. Често пъти имах нуждата да се върна на някой абзац или изречение неколкократно. Понякога, за да подредя мисълта на автора в своята глава, а друг път – за да се насладя на изумителните попадения. И веднага ви предоставям едно конкретно изречение, което си подчертах, защото ми направи изключително впечатление:
През един студен януарски ден, когато виковете на мюезина от най-високото минаре на Петъчната джамия замръзваха щом напуснеха неговите устни и падаха върху града като свещен сняг, Парвати се върна.
Преводът е бил труден и по ред други причини – силната митологична нишка в романа (богове, богини, инкарнации), както и чисто местни понятия от сферата на бита, храната, вярванията и традициите, както на мюсюлманите, така и на индусите. Това е и другата причина „Среднощни деца” да се чете трудно и с „широко отворени очи”. Сблъсках се с цял един свят, толкова пълно, пъстро и магично описан, че често бях в неведение за това: „Какво по дяволите се случва?” или: „Какво иска да ми каже той всъщност?”. Разбира се, честите справки в „Гугъл“, въпреки многото бележки под линия, са неизбежни. Но пък чрез тези справки още по-плътно проследих всичко или почти всичко, което Салман Рушди е искал да каже, получих една представа в пълнота за живота и превратностите в този толкова дълъг и изпъстрен със събития период от историята на субконтинента Индия.
За какво става въпрос в историята – разказвачът Салем Синай се ражда точно в полунощ на четиринадесети срещу петнадесети август 1947 г. – датата, бележеща независимостта на Индия, но при странни обстоятелства се оказва, че живее живота на друг човек. Това носи след себе си лавина от последствия, които се разплитат до самия край на творбата. Съдбата на героя често и винаги се преплита със съдбата на младата Индия. Започват политически и житейски борби. В началото на 1948 г. Ганди или Бащата на нацията е убит, което в историята на страната се е случвало многократно – Индира Ганди е убита, както и един от синовете й. Факт е обаче, че и до днес наследници на кланът Неру-Ганди (Индира Ганди е дъщеря на Неру, а не както често се смята – на Ганди) заемат важни постове в управлението на страната.
Чисто религиозно или верски книгата е сложна. Аз самата определям Рушди за арелигиозен, а и вероятно няма време да се моли редовно (това като шега), понеже животът му след „Сатанински строфи” се е превърнал в игра на мишка и котка с огромен финансов залог. В случая не е ясно кой е котката и кой мишката. В едно свое интервю той шеговито отговаря на въпроса за смъртното наказание, което му е наложено и огромната финансова награда за главата му. Отговорът му е приблизително такъв: Само един от двама ни с аятолах Хомейни е мъртъв. Изводът – не се бъзикайте с писатели. И да – позволявам си да вметна едно свое заключение – често писалката се оказва по-силна от меча.
Защо вярата определя по някакъв начин историята? Главният й герой е мюсюлманин, а както е известно много бързо след независимостта се налага извеждането на мюсюлманите или поне на голям процент от тях в отделна независима държава – днешен Пакистан или „страната на чистите”. Още преди независимостта в Индия е имало сериозни противоборства между двете религии, често приключвали с кървави сблъсъци, особено след 1947 г. В книгата са описани бомбардировките над Пакистан, при които всъщност умира почти цялото семейство на Салем Синай. Борбите за Източен Пакистан, който, ако не ме лъже фактологията, е днешният Бангладеш, пораждат нелеки сблъсъци през седемдесетте години на двадесети век. Войните с Китай по северната граница за територия, която Китай смята за част от Тибет, а пък Индия – за част от Индия (Кашмир), също са описани в книгата. Вероятно така се случва с всички млади държави, прясно излезли от робство или колонизация, а за този проблем тук на Балканите си имаме доста исторически факти, някои от които и до днес продължават да се нищят и да създават грижи.
Наред с историята и съдбата на Индия, толкова млада и толкова голяма и пъстра, се разплита историята на Салем Синай, неразривно свързан с Индия и всички нейни рани. Деца-войници, магьосници, змиеукротители, религия, нрави, кастата на недосегаемите и много религиозни секти се разпростират на страниците на книгата, врят в събитията, излизат от тях – умират, изчезват, удавят се, стават на прах, преживяват мистични изживявания в най-големите мангрови гори на света в Сундарбан, борят се за вярвания, за любов, за историята си. А целият народ на Индия страда от един вечен оптимизъм, от който вярвам – страдаме и ние, българите.
Имам близък познат, който често (всъщност през всяка българска зима) пътува до Индия за по няколко месеца. От него съм чувала същите магични и донякъде гадни истории за бедност, вяра, хаос, мръсотия. Свещени крави, плаващи разложени по Ганг, хора от кастата на недосегаемите, които просят, защото според кастовите предразсъдъци в Индия не могат да притежават собственост (макар кастовата система в днешно време да замира). Ашрами, вярвания, култове – Шива и Парвати, техният син Ганеш-слона. Празници, шум, глъчка. Езикови войни (не съм сигурна точно колко езика се говорят на тази огромна територия, но никак не са малко). И сектата на джайнистите, чийто свети хора (сиреч монасите им) ходят само с препаска през слабините или голи (нямат дрехи, тъй като в гънките им могат да се заплетат насекоми и да бъдат смачкани), вървят с метличка пред себе си, за да не настъпят нещо и да го убият, както и с марля на носа и устата си, за да не би случайно да убият някоя форма на живот. Ритуалното миене в свещената Ганг. И куп, куп други истории, все разказани на страниците на книгата.
Останах изумена колко разнолика е всъщност Индия. Рушди не само потвърди всичките ми знания за региона, а дори ги усили до степен сякаш съм там и виждам всичко – от дрехите, общуването, тесните ходници на гетата, мръсните помийни ями, разложенията, миазмите, сигурността и оптимизма насред тая вряща смесица от хора, военни, политици, магьосници. Противопоставянето богати-бедни е поставено по изключително интересен начин, който е достъпен за всеки, посегнал към книгата.
Не исках да го казвам, но трябва – имах кошмари с демон, наречен Парвати, които ме събудиха. Това вероятно е провокирано от „Песента на Кали” на Дан Симънс, която не успях да дочета, но някой ден ще го направя. Самите „Среднощни деца” са написани донякъде демонично, поне за мен – толкова страховити са описанията понякога и въпреки сложния изказ – много въздействащи. Образите, пълнотата на възприятията, пълнотата на историята неизменно вълнуват. Рушди залага изключително много податки както от историята и религията, така и вътре в самата книга – всичко се разплита и заплита едновременно в един грандиозен историко-критически възел. Цялата книга се превръща в един ребус, в който герои, вече умрели, се завръщат като духове и история, като присъствие, тегнещо над съдбата на Салем и на Индия. Това звучи грандиозно, но далеч не е така. Историята на „Среднощните деца” е толкова грозна, колкото историята на Индия.
А когато казвам критически възел – това си има свое обяснение в самата книга и в мнението на Рушди за ръководството на Индия, което както казах, и до днес се държи от едни и същи хора (позната ситуация). Вътре в творбата, освен цялата магия, която тя съдържа, са поставени и силно болезнените въпроси за управлението на страната. Решенията на ръководните кадри, насилствената стерилизация, предприета от клана Ганди, която и до днес не е изпълнила функциите си, са силно демонизирани в книгата, особено образът на Индира Ганди (за която чак сега разбрах, че била с наполовина бяла, наполовина черна коса).
По статистически данни съвсем скоро Индия ще победи по брой на населението Китай. И в двете страни са се прилагали и до днес се прилагат брутални закони за контрол на населението, пораждащи мъчителни резултати, които ще продължат да се проявяват още много дълго време. Самите политики често се прилагат безогледно и настървено, без сметка за индивидуалните човешки личности, върху които резултират. А това е пагубно за всяко общество. И колкото повече се разрастваме, толкова повече това ще става проблем. Както за храненето и замърсяването, така и за единицата личност. 
А защо книгата е наречена „Среднощни деца” – това ще трябва да прочетете вътре в нея. И то е толкова обвързано със съдбата на тези хора, колкото не можете да си представите. Защото всеки от нас е едно среднощно дете, една поредност от цифри в аналите на държавата, една част от огромна поредица от гърла за хранене, без оглед на това какъв е човекът, защо е такъв, какъв е животът му, съдбата му, желанията му, борбите му, любовите му. Просто поредност от цифри – независимо от знаменията. А някои от знаменията се оказват съдбовни за Салем Синай. Защо – вижте в „Среднощни деца”.
От същите жанрове
