Двайсет години след написването й, най-сетне „Среднощният дворец“ се появи и на български език. Тя е първата книга на Карлос Руис Сафон, която забягва далеч от мъгливата Барселона, прелита до далечна Индия и се приземява сред екзотичната Калкута. Там нещата си тръгват по изпитаната рецепта, която Сафон начева с „Принцът на мъглата“, видимо шлифова тук и в „Марина“, а после вече използва в целия й блясък при „Сянката на вятъра“ и следващите от тетралогията за Гробището на забравените книги. Приятелството, свръхестественото зло, жертвата, която трябва да бъде пренесена, за да може раната от миналото да бъде излекувана – всичко това във втората приключенска книга от юношеската трилогия на испанския майстор, подплатено този път и с доста повече мрачивина, кръв и ужас.
Накратко и без излишни подробности (самата книга се чете бързо и на един дъх), неколцина младежи, които скоро ще поемат по собствени пътища, се оказват на пътя на отмъстителен демон, отломък от чудовищна трагедия, в която стотици деца умират в огнен пъкъл. Гарата, от която преди десетилетия е тръгнал обречения им влак, е запустяла и прокълната, а нарядко безплътен призрачен влак прелита по релсите и тунелите. Точно там, където някога са се случили ужасяващи събития, една красива любов е била пречупена, а две бебета – откраднати, ще се завърти ново действие, в което младежите ще се сблъскат с Джавахал, който търси отмъщение и изкупление. Те са обединени от крепко приятелство, закалено в годините на живот в сиропиталище, заострено при посещенията им в руините на техния Среднощен дворец – но тук всеки от тях ще се изправи срещу изпитания, които поставят и разума, и живота им под заплаха.
„Среднощният дворец“ ми допадна повече от „Принцът на мъглата“, макар двете да са си в една плоскост – на юношеските романи, в която реалността е оплетена с екзотични чудеса, а и позиционирането на действието в Индия неминуемо води и до разнообразяване на арсенала от възможности за Сафон. И този път той не пести мрачните краски, не щади никого от героите си – а перфидното зло този път е многолико и умело в планирането на злокобните си планове. Смъртта начесто шества по тия страници, а усещането, че е непрестанно зад ъгъла, не напуска. И ако предната книга от ми напомни на доста любими, тук се сещах основно за две други заглавия – „То“ на Кинг и „Песента на Кали“ на Симънс, определено си имаше отгласи от тях, особено от първата.
През есента се очаква да излезе и последната от тази своеобразна трилогия – „Светлините на септември“, а после си започва голямото чакане за завършека на голямата тетралогия. Няма да ви лъжа, едва ли ще я има по-рано от края на 2015, по-вероятно през 2016 г., с това темпо си пише просто авторът. Но ще се чака, за Сафон си заслужава.
