Запълвам малко зейналата дупка от изчерпването на романи с Хари Хуле (ама пък „Нож“ беше убийствена!) с още една от кратките му творби след „Кръв по снега“. И макар наглед „Среднощно слънце“ да има всички елементи на трилър, книгата повече бие на драма – разпадането на живота на един мъж, взел грешните решения, и появата на малка надеждичка на хоризонта. Не като изгрев – защото там, където се е скрил, слънцето не залязва.
Далеч на север, в забравено селце, в което местната религиозна фантазия е най-важната, се появява счупен мъж с оръжие и много пари. Той е беглец, който се стреми да взема импулсивни и нелогични решения, за да не бъде открит от Рибаря, мафиот, за когото е работил и на чиято воля се е противопоставил. И всички грешки в живота му, направени заради другиго, рано или късно ще го застигнат и ще искат разплата. Само че в това селце мъжът открива една жена и нейния малък син, които малко по малко го вадят от смъртоносния цикъл от самота и компанията на местната домашнярка и един елен-единак. И все пак неизбежното си идва. И едни камбани ще забият.
За разлика от трагикомичната нишка в „Кръв по снега“, която някак бе в дисонанс с всичко, което очаквам от Несбьо, в „Среднощно слънце“ водещ е минорният тон. Обстановката е потискаща, северната норвежка провинция може да притежава сурова красота, но тя не радва нито местните, нито новодошлият пришълец. Тук сватбата се оказва погребение, а мъртъвците възкръсват за отмъщение. Не е магически реализъм, но се доближава до него, защото силата на местната вяра държи жителите вън от настоящето, в един пашкул от безвремие и самоограничения, в една почти нереална реалност.