Нещо не успявам да се спогодя с тия психологически трилъри – дори и световни сензации като „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин и „Момичето от влака“ на Паула Хоукинг не ми допаднаха, същото се случи в общи линии и със „Стаено зло“ на Лиз Нюджънт. Приятното разнообразие действието да се развива в Ирландия (байгън от тоз Лондон) не ми бе достатъчно, а краят ми се стори твърде, твърде предвидим.
Жестоко престъпление стои в сърцето на книгата – а всичко около него е ясно от първите страници. Мъж и жена убиват младо момиче, след което го заравят под прозорците на огромната си къща. Мъжът е уважаван съдия, който се е радвал на истинско благосъстояние, преди да се довери на грешния човек, който го разорява. Жената е съпругата му, израстнала в лукс, но и с тъмни тайни в детството си. Истинският главен герой в книгата е техният син, въздебеличкият Лорънс, който покрай тормоза в училище тъкмо открива секса, но и това, че баща му е убиец – и полицията го подозира, но некадърното разследване го спасява.
Броени години по-късно същото това момче се сближава в началото случайно, а сетне преднамерено със семейството на момичето, чийто гроб е хвърлил мрачна сянка върху дома му. Животът му тече под майчиния диктат, а неумелите му опити да завърже по-сериозни връзки в крайна сметка ще дадат началото на разкриването на истината. Или поне на някаква нейна форма.
Както споменах, „Стаено зло“ ми е стори предвидим трилър, в който нито един герой не ми беше достатъчно убедителен – нито обсесивната майка, нито нейният син, чието тегло се движеше като йо-йо нагоре-надолу според интереса на авторката, нито момичетата около му, начело с цапнатата в устата негова приятелка от младостта, да не говорим за близките на жертвата, които бяха само за украса на основното действие. Май просто този жанр, „domestic suspense“, не е моето нещо и това си е.
От същия жанр
