Мървите вече не се интересуват от военна история.
Паулус
Не може да се отрече, че историческата литература е сред силните жанрове у нас, постоянно излизат заглавия, немалка част от които са посветени на най-големия конфликт в човешката история – Втората световна война, сред която Сталинградската битка заема централно и повратно място. Лесно мога да посоча две изключителни книги, които заслужават внимание – „Сталинград“ на Антъни Бийвър и романизираната “Живот и съдба” на Василий Гросман, но от германска гледна точка не съм чел достатъчно заглавия, макар да има доста на брой издадени у нас, веднага се сещам само за „Германските генерали говорят“ на Базил Лидъл Харт. Затова и се заинтригувах от „Сталинград. Голямата битка през очите на военен кореспондент – 1942 – 1943“ на Хайнц Шрьотер, която е издадена през далечната 1958 г., навярно първият момент, в който позарасналите рани на войната са позволили да се погледне назад с по-спокоен поглед.
Не казвам, че ще научите нещо ново за битката, след дадено количество книги това става трудно, но определено тази гледна точка, която постоянно се колебае между немска педантичност и драматична и скръбна поетичност, има своето въздействие. Шрьотер е сред свидетелите на разгрома на шеста армия, но се опира и на множество свидетелства от периода, малцина от чиито автори оцеляват и след края на войната. Първата част на книгата е суховата и силно обстоятелствена, стига се до описания къде се намират отделни роти буквално, докато авторът се опитва да обясни как германците се оказват впримчени в битка сграда за сграда в Сталинград срещу отпор, какъвто не са и подозирали.
Спира се ясно и на задаващото се обкръжение, което е можело да се предвиди, хвърля постоянно отровни стрели към върховното командване и конкретно Хитлер, когото обвинява пряко за разгрома, както и на хората около му, които го убеждават, че дори обкръжена, армията може да бъде снабдявана по въздух и да запази боеспособност. Разгледани са най-слабите звена – италианските и румънските части, през които основно са пробити линиите на отбраната, както и отчаяните опити на командващите да убедят своите началници, че единственият изход е разкъсване на обкръжението, каквито и жерти да струва това.
Но истинската стойност на книгата за мен е във втората част, когато Шрьотер описва бавната и неумолима гибел на армията – не само поради тоталното превъзходство на руснаците и техните успешни атаки, но и поради глада, липсата на снабдяване, студа и ниския дух, който няма как да бъде вдигнат с пропаганда. Тази книга е написана за германски читатели – не да оправдава, а да предаде спомена за страданието и за жертвата, в която са пренесени тези войници. Буквално ден по ден кореспондентът описва безсмислената съпротива и стягането на обръча, докато все по-малкото самолети кацат на постоянно намаляващите летища. Предопределената участ на тази армия е предизвестие за краха на целия Райх, а според мен в „Сталинград. Голямата битка през очите на военен кореспондент – 1942 – 1943″ е направен опит да се предаде трагичната съдба на хората, които остават на заден план под такива големи думи. Нищо героично, нищо славно няма по тия страници – само едно безкрайно чудовищно страдание, което два народа си причиняват един на друг.
Още по темата
