…“Заповедта за юрисдикция“ лишава руските граждани от всяко право на апел и на практика освобождава войниците от отговорност за престъпленията, извършени срещу тези граждани – независимо дали става дума за убийство, изнасилване или грабеж.
Преди цели седем години (изумих се колко време е минало) в блога „Библиотеката“ се появи ревю за тази книга – един от най-добрите текстове на Жоро Грънчаров заслужава да бъде прочетен, така че – бегом натам, пък после може и да се върнете тук. Едва ли ще има нужда, де.
„Сталинград“ е величава, но и силно угнетяваща книга. Монументалният труд на Антъни Бийвър на пръв поглед със своите 400 страници текст (плюс куп приложения и бележки) не изглежда чак толкова внушително, но когато човек потъне сред него, излизане няма – нещо като черната дупка на „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, но там и чисто количествено текстът е двойно повече, а и романовата структура позволява по-пряма игра с емоциите. Тук имаме исторически разказ, основан на необятно количество документи – официални източници, дневници, писма, доклади, отчети, какво ли не. Бийвър успява по изумителен начин да рисува и едрите краски на победоносното нахлуване на Райха в Съветския съюз, препъването при Москва и офанзивата към Сталинград, която е ключова за тази част на фронта, и да вникне в безброй лични истории и примери и за най-възвишеното, и за най-мерзкото. История, в която думата „победа“ значи оцеляване, но думата „загуба“ предлага безброй нюанси на страданието.
Вермахтът е събрал най-голямата армия за нахлуване, виждана някога, с 3350 танка, около 7000 полеви оръдия и над 2000 самолета. Германската армия е подобрила нивото на моторния си транспорт с превозни средства от френската армия… При все това Вермахтът, колкото и да е прославен със своя блицкриг, разчита също и на 600 000 коне, които да теглят оръдия, санитарни коли и фургони с продоволствия. Като се има предвид, че по-голямата част от пехотните дивизии се придвижват пеша, войските като цяло едва ли ще напредват много по-бързо от Великата армия през 1812 г.
История на контрастите, изпълнена с невъзможни за възприемане ужаси е тази. Победоносните германци, които се втурват към града, който ще се превърне в повратна точка на цялата война – и смелите до отчаяние руснаци, които не могат да отстъпят. Идващите подкрепления, които влизат в горящия ад, от който не очакват да се върнат живи. Битките за всяка улица, за всяка къща, за всеки етаж дори – Бийвър описва подробно смайващия хаос на борбата за този град и неговото разрушаване. А сред останките от началото до края живеят – живот ли е? – и цивилни.
При Сталинград в състава на Шеста армия, в дивизиите на фронта, има над 50 000 съветски граждани в германска униформа. Някои са били вербувани с брутални насилствени методи, след като са гладували във военнопленническите лагери; други са се присъединили доброволно. По време на последните боеве много германци свидетелстват за храбростта и лоялността на тези местни помощници, които се сражават срещу собствените си сънародници.
А сетне идва и руската контраатака с неподозирани за германците сили. Хитлер постепенно е иззел командването в ръцете си и неадекватните му заповеди отдалеч само объркват още повече нещата. Чувалът е затворен, Шеста армия е в него. Мечтите за въздушен мост, по който немската армия да се снабдява с всичко необходимо, докато дойде помощ, се провалят. Зимата, вездесъщата руска зима е най-големият враг на германците – и ги задушава бавно, но сигурно в прегръдката си.
Фактът, че съветският режим е почти толкова безпощаден към собствените си войници, колкото към вражеските, се потвърждава от броя на екзекуциите, извършени по време на Сталинградската битка след съдебен процес или по съкратена процедура – общо 13 500. Тук спадат и всички престъпления, класифицирани от комисарите като „извънредни събития“ – от отстъпление без заповед до самонараняване, дезертьорство, преминаване на страната на врага, корупция и антисъветска дейност. Войниците от Червената армия се смятат за виновни също и ако не стрелят незабавно по свой другар, когото видят да дезертира или да се предава на врага.
Броени месеци, а толкова много събития. Антъни Бийвър методично проследява ритмиката на бойните действия, но и личните истории на участници от двете страни на фронта. Описва различните тактики, които бойците използват, спира се и на станалите прочути действия на снайперистите. Най-отчетливо обаче е проследяването на надеждите и тяхното рухване – арогантността на победоносните германци, които виждат поредната плячка пред себе си, затъването им в градските сражения, постепенното смразяване на сърцата им – не само от студа – осъзнаването на безизходното положение, идването на глада и отчаянието, смазващото очакване на последната атака и приемането, че техният фюрер ги е изоставил. При руснаците – обратното, отчаяното очакване на германското нахлуване, съпротивата без надежда за победа, постигането на патова ситуация и оцеляването въпреки всичко… и после идването на студа, който парадоксално, макар със сигурност да носи неистови страдания на съветските части, ги окрилява, после размахът на отмъщението и в крайна сметка сладкият триумф, отразен така трогателно в писмата до близките им.
История на едно грандиозно страдание за стотици хиляди души – това е „Сталинград“. Борба на две армии, съставени от безброй отделни храбреци – защото само да си там, да оцеляваш, е храброст, натрапена или идваща отвътре. Бийвър е критичен и към двете върховни командвания – от страхливото скриване на Сталин през първите месеци от германската инвазия, през безумните заповеди и пълното пренебрежение към човешкия живот и жертването с лека ръка на безброй обикновени войници; и опиянението на Хитлер и окръжението му от началните победи, засилване на усещането за непобедимост, системното пренебрегване на реалността и на силите на врага – и в крайна сметка пълната делюзия и разгромът, които вървят ръка за ръка.
Пленниците и от двете страни са третирани по-зле от животни. И мрат като мухи без храна, без подслон и без никакви медицински грижи. Съдбата на пленената Шеста армия не е по-различна и малцината, които успяват да се върнат в Германия, остават длъжници на безбройните си загинали съратници. Не че съдбата на освободените руски военнопленници е по-добра, параноичните Сталин и Берия нямат прошка за тях.
Никой няма прошка за никого в ада, наречен Сталинград. Който удобно е вече превърнат само в символ, а поуката е отдавна забравена.
