Мисля, че историята за Станция Единайсет повече ще ми допадне, била тя под формата на обичаен или графичен роман. Но тази станция е творба в творбата – а жената, създала и нарисувала историята за станцията, рееща се в далечния космос, на която се води противоборство между последните останки от човечеството, не доживява да се присъедини към именно тези последни останки от човечеството, на които е посветен романът „Станция Единайсет“. Но това се случва някъде по средата, между една и съща смърт, положена в началото и в края, разказана веднъж набързо, събитийно, и веднъж бавно, емоционално. На заден план милиарди умират също. Но те са в декора отзад, не ги жалете, то е и невъзможно да жалиш статистика, ако може да перифразираме оная прочута фраза, приписвана на кого ли не.
Много се говори, много се пише за „Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел, при все че самият роман не предлага обичайните за жанра тръпка и забавления, които примерно един „Сблъсък“ на Стивън Кинг предоставя в изобилие, или пък мистерията и неяснотата, които изпълват „Кутия за птици“ на Джош Малерман. Романът се родее с друга книга, с която „Екслибрис“ основателно се гордеят – „Кучешките звезди“ на Питър Хелър, която ми допадна повече със своята проста, жизнена философия на оцеляване отвъд края на цивилизацията. Настоящата е разкъсана и се лута из предварително начертан маршрут, от който ѝ се налага да се отклонява при поява на опасности – и ако в близкото бъдеще на опустошената от вирус планета опасностите са религиозни култове или вече нелечими рани или заболяване, то в близкото минало самото живеене сред обществото само по себе си е опасност.
Емили Мандел много фино изтъкава платно от носталгия и депресия, от неудовлетвореност ни от живота преди, ни от живота сега. Ако преди края на цивилизацията основната трудност е да бъдеш щастлив (поне в тая част на света, която е описана), то след края ѝ преимущество има да да оцелееш. И все пак надсловът на книгата, с приятно намигване взет от „Стар Трек“, е „…защото да оцелееш не е достатъчно“. И за една шепа герои, обединени в пътуващ театър, оцеляването върви заедно с изкуството, което те поддържат – с всичките си усилия, съмнения, личностни драми и тук-таме дори и страст. Между тях и миналото са прехвърлени нишки история, които водят и до едно летище със сбутани един о друг самолети, част от които превърнати в жилищна площ (без оня, в края, кацнал в началото на епидемията и от който никога никой не е слязъл). Този минисоциум оцелява и се организира така, че да пребъде.
Странното е, но повече ми допадна историята в миналото, там, сред тълпите и блясъка на Холивуд, където един мъж гради кариера и минава през няколко брака. Той умира още в началото на книгата, но по-късно ретроспективно Мандел го преоткрива и дощрихова, защото неговата история е гръбнакът, опората на шатрата, под която се играе антиутопичната пиеса след края на света. Семето на тоя човек оцелява, но по библейки трябва да плаща за греховете на бащите, писателката е безмилостна. В постапокалиптичният свят всичко е бавно, тромаво, обездвижено, а спомените изчезват малко по малко, заедно със спомнящите си. Расте поколение, което приема наравно приказките за вълшебства и историите за греещи нощем градове и летящи в небето машини. Създава се една полумагична реалност, населена с тишина, възможности, с усещания, че нещо може да се случи, нещо да дръпне рязко звездната завеса, да надникне отгоре и да каже: „Провалихте се. И преди, и сега!“.
„Станция Единайсет“ може да бъде разчепквана на много нива, примерно на връзките с шекспировите пиеси, но тая работа вече е свършена предоволно в един обстоен текст, побликуван в „Shadowdance“, там е изписано доволно много за романа и деконструирането му до отделни елементи, слепени рехаво в едно цяло. Отзив за книгата има и в „LoveBigBooks“, на Ирина Колдамова ѝ е допаднала далеч повече, отколкото на мен. За мен книгата бе просто твърде тиха и незлоблива, твърде слаба ми бе нишката на агресия и заплаха срещу пътуващия театър, твърде… театрални ми бяха насилието и убийствата, дето ги имаше, с цялата бутафория на изкуствените гробове и на запазването на жени за местния пророк. Очаквах тази линия да е водеща, а тя не е – водеща е линията на жалеенето по нещо изгубено, макар че в другата част на книгата натрапчиво се формираше усещане, че всъщност не сме изгубили чак толкова много (ако извадим технологиите, улесняващи живота от уравнението), че и по-рано, при всички дадени шансове, пак сме се лутали по сцената и сме изричали едни заучени реплики без същинска емоция зад тях.
Та каква е разликата между представлението по Шекспир пред шепа оцелели в градче сред пустошта и режисираната от невидимите правила на лицемерието вечеря в богаташки дом?
От същия автор
От същите жанрове
