Изключително силно ревю на Зорница Гъркова за една наистина шантавелска книга, която мами погледа ми отдавна, но в общи линии не успявам да смогна с готините фантасти на “Инфодар” – Лукяненко, Гемел, а и с великите учени Докинс и Талеб. Пък сега ме зове и серията за „Патрулите”. Но на всичко ще му дойде времето – оставям ви с тази чудата книга, която видимо си заслужава четенето, а точно такива ревюта най-обичам – които ме подмамват да прочета нещо заслужаващо си:
Знаете ли какво е тауматургия? Не? Няма страшно. Ако не го проверите в Гугъл, другият ви шанс е Чайна Миевил и неговите две прилично дебели книги. „Станция Пердидо” разрушава света и го създава наново – нелеп, многопластов, многосграден и удивително шарен. Това е светът Бас-Лаг. Къде е той? Никой не знае. Аз също, но тъй като не искам да убивам автора по почина на Ролан Барт, ще кажа, че Бас-Лаг е във въображението на автора, а ако поискате ще влезе и във вашето. Много е трудно да отговоря на основния въпрос, занимаващ всички още от началното училище – какво е искал да каже авторът? За какво става въпрос? Бога ми, дори и аз не знам съвсем. До последно книгата/книгите се въртят през изключително странни, шантави места и „хора”. И докато се опитваме да я разберем, четейки, всъщност я разбираме.
Шантав учен, неговата любовница –хепри. Една гаруда, дошла от пустинята с кофти товар на гърба или всъщност без товар, и едни странни същества, които обичат да се хранят. Един гигантски паяк, който плете и „наглежда” световната мрежа, паяжина. Една готовност нещо да се случи. Гигантски град – Ню Кробузон, на брега на една или няколко реки (за мен не стана ясно колко са те). Огромни странни квартали, които преминават един в друг. И пак ми иде да пиша за странните същества. Но не – те са голямата изненада за вас и за града. Ще ви разстроят, а не трябва предварително. В цялата тази шарена смес, отгоре на всичко има и един кмет, чието кметство е в тъмни връзки с подземния свят. А подземният свят, по пример на нашия реален, продава наркотици. И е опасен. В историята има всякакви странни, немислими досега същества. Много от тях авторът е взел от различни митологии. Други, като уирманите, вероятно е измислил. На фона на една голяма каша, която неконвенционалният учен забърква, се появяват колонии запреправени и естествено машините, които също търсят някакво надмощие.
Цялата представа за света, който Чайна Миевил е създал, е сложна и разнопосочна, точно както в реалния свят. От помията на този свят се появяват бунтовниците, които издават нелегална (разбира се) преса. Всичко върви по свои налудничави пътища, всички имат своя история, която подразбираме и четем. Която мислим, докато други се хранят с нея. А над всичко е вездесъщата станция Пердидо, сърцето на града, където ще се случи нещо необичайно, в което са забъркани всички. Не искам да пиша повече, защото искам да сте безкрайно изненадани.
Причисляват книгата и автора към т.нар. жанр New weird. Чайна Миевил още не е познат на българския читател с други книги (поне аз така знам), но се надявам издателство „Инфодар” да поправи това недоразумение. Смятам обаче, в този ред на мисли, че кориците на българското издание за несполучливи.
За мен историята е силно налудничава, изпълнена със странни хрумки и неочаквани герои, с шантави идеи, от които Миевил създава интересна сплав. Може би и тук – в този хаос от невъзможност и възможност е ключът на четенето – тогава когато приемаме този свят, интересен ни е и възможното му случване ни гъделичка до края.
В заключение – „Станция Пердидо” е безумна, изчанчена (ако приемете тази дума), но страшно четивна книга, сравнително голяма по обем и не толкова голяма на сюжетни линии. Но този пъстър, изчекнат свят е толкова ужасяващо плътен, толкова гротескно описан в пълнотата си, че е дори зловещ. Чарът е в необичайните идеи и, казвам за последно, чарът е в хранещите се същества. Финалът за мен е изненадващо безинтересен, но все пак връща, предполага едно ново започване, едно странно и донякъде безнадеждно начало.
Повече инфо за автора тук.
