Знайно е, че хумор у нас почти не се издава по простата причина, че почти не се купува, ако не е смесен с някаква драма, така че да избива на трагикомичност (примерно романите на Юнас Юнасон). Карл Хайасън е от изключенията и вече четох от него две чудесни книги – „Голото къпане“ и „Лошата маймуна“. И двете бяха леки и интригуващи, с добри криминални елементи и здраво оплитане на конците, от което произтичаха куп забавни ситуации. Защо отлагах толкова дълго „Стар Айланд“, не ми е ясно, но май интуицията ми наистина е взела да сработва, защото си останах само с очакването за още един силен роман.
В тази гротеска на звездния живот Хайасън проследява падението на една поп сензация, която не може да пее, но пък добре е капитализирала красотота и кълчотенето си. Само че славата в крехка възраст бързо я е опиянила и – съчетано с не особено бляскав ум, е превърнала Чери Пай (бивша Черил Бънтарман) в разглезено и зависимо от наркотиците чудовище, което се забърква в беля след беля, а цял екип хора се мъчат да я опазят от самата нея, предимно неуспешно. Тя дори си има двойница – Ан ДеЛусия, която да поема публични ангажименти за заблуда на папараците, докато Чери е в поредната клиника за лечение на зависимостите си.
Именно Ан е главната героиня в книгата, защото покрай неприятната си работа се оказва забъркана в големи проблеми с един нагъл папарак, който е готов да отвлече обекта на желанието си, чалнат бивш губернатор, който живее като Дънди Крокодила и раздава справедливост на всеки, който наруши закона, абсурдното семейство на Черил, същи пиявици, зловещ бодигард с прикачена машинария на мястото на ръката си, отхапана от баракуда, и т.н.
Действието е постоянно заплетено около изгубването и намирането на Чери Пай, а сетне и как да бъде използвано най-добре отвличането на Ан, объркана с нея. Наркотици се сипят от всички страни, капризи още повече, а всеки от участниците се опитва да извлече максимална облага не само от живота на Чери Пай, но и от неминуемата ѝ сякаш близка смърт от свръхдоза. За съжаление обаче трагикомизмът на проблемите ми убягваше, нищо смешно не намирах в абсурдните ситуации, в която разглезената богаташка се набутваше и трябваше да бъде измъквана пак и пак.
Хайасън пише много добре, това няма как да не му го призная, така че все пак дочетох книгата в очакване на по-смислено развитие, но не би. Направиха ми впечатление и някои редакторски недоглеждания като объркване на спусък с копче за снимане, вмъкване на геймове в баскетбола, певец Джей-Зет и други. А може би просто книгата си е твърде американска, и ние си имаме разглезени звездички, но те будят присмех, а не желание изцепките им да бъдат следени и документирани, както се случва с Чери Пай и другите около нея, щателно преследвани от глутниците папараци.
В крайна сметка за мен „Стар Айлънд“ е плоска и безинтересна като героите, които осмива.
От същия автор
От същия жанр
