Старите вестници вярно не са много за четене. Всъщност това бе и една от основните причини да напусна “Сега”, въпреки че все още го смятам за най-добрия вестник у нас – просто не ми допадна след седмица да няма значение какво е написано и прочетено – всичко е забравено или променено до неузнаваемост. Затова предпочетох да работя в книгоиздаването – знам, че днешният ми труд ще има дългосрочен резултат, ако книгата си заслужава. А точно такива издаваме в “Изток-Запад”и лично се грижа все по-добрите книги да са все повече, както ще се убедите скоро.
“Стари вестници” на Иво Балев е нещо различно. Рубриката “Реконтра” според мен е абсолютно уникална за нашите ширини и продължавам да си я чета с най-голямо удоволствие (и да се гордея с едничкото си одобрено за нея писание). Затова и старите творби на Балев от нея ме израдваха, още повече, че си нямах и идея, че са излезли на книжка през времето, когато бяхме колеги, затова и той заслужава една здрава критика, естествено.
В книгата шестват както обикновените-необикновени улични образи, така и някои позабравени вече политически муцуни, други са още в старите си роли, а трети сякаш не са се поместили и на милиметър за изминалото време. Сравнението преди-днес е потискащо – нищо не се е променило, няколкото нови лица са с толкова аналогично на предшествениците си поведение, че човек си мисли дали не са си сменили само мутрите при популярния Енчева.
Мисля си нещо – след век-два кое ли ще бъде по-полезно за историците – блюдолизните писания по всякаквите други вестници (особено предизборните креатури като шумно рекламирания “сериозен” булеварден вестник за 40 ст.) или унищожителния хаплив хумор на рубриката “Реконтра” и изумителните карикатури на Христо Комарницки вляво от нея? Според мен отговорът е ясен – само чрез хумора може да се покаже истинския абсурд на времето, в което живеем. И да се запомни, и да се предотврати продължаващото безпрепятствено възпроизводство на крадливи некадърници.
От същия жанр
