Като оглеждаме тъканта на написаното, е необходимо в него да бъде въведено солидно количество разнообразни теми, за да се поддържа онова равновесие между мъдрост и лудост, без което нито една книга не би съхранила целостта си дори в продължение на година, и би била изхвърлена с отпадъците в канавката на времето…“
Из „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн, цитат, който Грей поставя в началото на една от главите
След зашеметяващата „Клети създания“ имах огромни очаквания към „Стари влюбени мъже“, последния издаден роман на Алистър Грей – написана е далеч по-късно, но пък е преведена у нас още през 2010 г., едно причудливо разминаване. И колкото този роман е приличен на онзи за чудатата Бела като разчупена и нелинейна структура, толкова е и различен и насочен изцяло към мъжете и техните кривини във всички времена и епохи.
…всеки, който съумява да заблуждава другите за продължителен период от време, би трябвало първо да е успял да заблуди себе си.
Още в началото авторът ни запраща в посока Глазгоу, едно никак безопасно място за Европа, но пък направо прилично спрямо американските стандарти, където един необикновен покойник, пенсионираният учител Джон Тънок, е оставил творби, които може би заслужават посмъртно издаване. Но… „Нито едно държащо на името си издателство нямало да се заеме с издаването на работата на автор, който е едновременно неизвестен, шотландец и покойник“, както отсъжда правдиво Грей, и скоро вмъква самия себе си като герой, който се наема с нелеката задача да сглоби в едно дневника, личните записки, откъсите от исторически романи на Тънок, обединени от централната тема за влюбените мъже. Както ще разберем, учителят е искал да напише „голям исторически триптих, или трилогия, посветена на любовта, секса, парите, изкуството, политиката и всичко останало“, като три основни времеви момента са привличали вниманието му.
Патриарсите на антична Гърция, ренесансова Италия и викторианска Англия са обичали своите представи за истината или красотата повече от която и да било жена, но жените в любовния живот на Тънок несъмнено са имали надмощие над него.
В текста, осеян с обяснителни бележки в полетата – крайно нужни впрочем, Грей ни хвърля в постоянна въртележка от сменящи се сюжети – не само от трите споменати по-горе периода, но и от близкото минало, а даже и от далечното, когато ни запознава с опита на Тънок да напише нещо като история на света от историко-геологическа гледна точка, която в крайна сметка се свежда до най-важната си част: шотландската история. Допадна ми как на едно място Грей вмени на героя си обезоръжаващите думи: „макар и способен да съчинявам увличащи диалози, бях напълно неспособен да изградя сюжет“. В този пъстър пачуърк (все до тая дума стигам сякаш) от наглед независими една от друга истории се прокрадва основната нишка за баналността на мъжките щения и непреходното им подчиняване на еротичните въжделения, вместо на разума.
Художникът Филипо Липи се вдъхновявал от католическите си вярвания, които разумните католици в наше време отхвърлят като суеверие.
В дневника на Тънок например можем да прочетем както нелепите му преживявания като дете, така и по-късните му трагикомични сблъсъци и пререкания с женския пол, които отвеждат до недвусмисления извод, че „някогашното ми съществувание, лишено от жени и деца, ме караше да се чувствам изолиран от пира на живота – а сега съзнавам, че това е бил райски живот, изпълнен със свобода и надежди.“ С прекършени отрано надежди за сериозна академична кариера, той се вълнува само от идеята да напише нещо велико, което не му се удава, а що се отнася до ония натуралистични страници с история на света и в частност на Шотландия, там той например споменава с гордост за Дъмбартън, за който научих от „Изчезнали кралства“ на Норман Дейвис, а по-късно също се сетих за нея, като Грей някак между другото споменава, че британският крал Джордж, макар и „номинален владетел на Ирландия, Канада, Карибските острови, Австралия, Индия, немалко китайски и африкански пристанища“, е родом от малко хановерско кралство, ясно указание за оная дреболия с германския произход на британското кралско семейство.
О, колко дълбоко злочести трябва да са тези, които живеят единствено за да бъдат щастливи.
Най-интересна за мен в книгата бе историята от викторианска Англия, където нагъл тип на име Хенри Джеймс Принс, притежател на завидна религиозна ревност, но неумение да съчетае „християнската вяра с дружелюбните обичаи на английски джентълмен“, се заема не просто да проповядва вярата, както я разбира, но и да си спретне истинска секта, покрай която бива обожествен, забогатява неимоверно, а най-верните му люде се възползват доволно от неговото умение да манипулира умовете на наивните вярващи: „След всевъзможни конфликти със света те са обърнали гръб на задълженията си и са се затворили в тази градина, където размишляват и мечтаят, обкръжавайки се с красиви жени, хранят се на богати трапези, убеждават се, че страстите им са останали в миналото, и чакат, сред безделие и лукс, целият останал свят да бъде сполетян от вечно проклятие.“
В края на „Стари влюбени мъже“ Алистър Грей с игрива честност посочва откъде е бил повлиян за различните части на текста и изобщо какво пародира с разнообразните теми, за които пише – и никой не може да му оспори, че, както гласи цитатът в началото, в книгата е „въведено солидно количество разнообразни теми, за да се поддържа онова равновесие между мъдрост и лудост,“. И с още по-забавна прямота той самоосъжда творбата си: „Затова и тази книга не трябва да бъде четена, а ако все пак някой я прочете, би трябвало да се постарае бързо да я забрави.“ И след цялото нелеко скитане из страниците, в което нерядко се чудех в какво, по дяволите, съм се забъркал, именно заради тази самоироничност на Грей съм готов да приема, че все пак съм имал среща с една оригинална творба, за която обикновените литературни постулати просто не важат. И пак бих посегнал към негова книга, например „Ланарк“, която той самовъзхвалява през думите на свой герой в края.
От същия автор
От същите жанрове
