В последната седмица малкото свободно време поделих между Марс и Отвъдие („Острието на Тишал“ на Стоувър) и не съжалих нито за момент за това криволичене между двете толкова различни вселени. За продължението на „Героите умират“ ще пиша скоро, имам още от него, а сега ще се спра на „Старият Марс“, сборник ретро-фантастични разкази под редакцията на Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа. Като луд фен на „Марсиански хроники“ на Бредбъри, нямаше как да пропусна това бижу от толкова рядко излизащите у нас мащабни жанрови сборници (по съвпадение наскоро излезе още един – „Епично. Легенди на фентъзито“). След края му като цяло съм доволен, особено от последния разказ, в който Иън Макдоналд спретва страхотно хумористично удоволствие, носещо пародийната същност на филма „Звездни рейнджъри“.
Цялостно сборникът е лек и приятен за четене, донесе ми много спомени за стари времена, когато четях и препрочитах секцията с фантастика в градската библитека във Видин. Набиват се на очи обаче две неща. Първо, че в някои от разказите – дали като реверанс към старите майстори, дали от липса на креативност – се повтарят сходни черти на изчезващата/изчезнала марсианска цивилизация, второ, че други от творбите се развиват на Марс само за колорит, а по своята същност са си чисто приключенски.
Но да карам поред. Въведението на Мартин, да се свети фантазната му същност, е много силно, там той отсича: „Научната фантастика е и винаги е била част от грандиозната романтична традиция в литературата, а романтиката никога не се е родеела с реализма.“ След това се почва с Алън М. Стийл и „Марсианска кръв“ в разказ, който доста прилича на приключение в Дивия Запад, доста индиански черти (или поне клиширания образ за тях) са вменени на коренното население, което се е оттеглило в пустошта и оставило инопланетяните да си разиграват коня. „Грозното патенце“ на Матю Хюз разказва класическата история за землянин, който става съпричастен към участта на автохтонните жители, изправя се срещу другите хора и саботира осквернителните им дейности. „Корабокрушението на Марсианско приключение“ на Дейвид Ливайн напомня по-скоро на Жул Верн в разположеното през XVII век пътешествие до Марс, което малко се различава по същността си от плаванията до Индиите и Америките и срещите с населението им. С. М. Стърлинг забърква страхотна криминална история в „Мечове в Зар-ту-Кан“, описвайки колоритно марсианците и привичките им, както и проблемите на земляните при живота сред тях, добър и много забавен разказ. Мери Розенблум описва съхраняването на спомените за изчезналата цивилизация, които се просмукват в умовете на миньорите, дълбаещи Марс, в „Находище“. Майк Резник развива класическа приключенска история ала Индиана Джоунс в „В гробниците на марсианските крале“, но с добре завъртян край ме зарадва. В „Извън Скарлайт“ Лиз Уилямс вкарва солиден фентъзи елемент – магия, приятен разказ, но не разбрах защо е в точно този сборник, честно казано. „Свитъците от дъното на Мъртво море“ на Хауърд Уолдроп се отличава на общия фон с оригиналната си постройка като пътепис за пътешествие, повтарящо описаното в древен ръкопис. 
Джеймс А. Кори, псевдонимът на тандема, стоящ зад „Левиатан се пробужда“, е за мен най-шантавият разказ в сборника, който омешва в едно пиратски приключения, демонична история и, разбира се, междупланетно пътуване, доста еклектично, за да ми допадне. „Записано върху пясък“ на Мелинда М. Снодграс е хубава семейна история, която повтаря модела на много такива, писани за разломите между поколенията и разбиранията им за важното в живота. Майкъл Муркок с майсторство развива чалнат разказ с доста обрати, щипка любов и апокалиптична заплаха в „Изгубеният канал“. „Слънчевия камък“ на Филис Айзенстайн, подобно на „Находището“, споменат по-горе, заключва спомените на марсианците в материя, която земляните разбират неправилно. Джо Р. Лансдейл, който силно ме впечатли с „Бряг край мътни води“, повежда в приключение, което напомня силно на смразяващата заплаха в „Ужас“ на Дан Симънс. „Мореплавател“ на Крис Рожърсън е типична пиратска история, за цвят ситуирана на Марс – все пак добре написана, но с дразнещо подминат ключов момент за това как човек попада в миналото на Марс, когато е населяван от противостоящи си държави и градове. И накрая – наистина Иън Макдоналд в „Ария за Царицата на нощта“ просто „избива рибата“, както се казва.
Надявам се у нас да излизат повече сборници от този тип, най-малко са чудесен начин за запознаване с автори, малко или никак издавани у нас. Може би зададената тема има вина за известната повтаряемост в част от разказите, но други доказват, че може да се пише живо и оригинално и по теми, върху които вече са дращили хиляди пера (ще ме простите за израза). Само мога да се чудя какво ли би спретнал Джордж Р. Р. Мартин, ако не беше само съставител, но… това май никога няма да научим.
От същия автор
От същите жанрове
