В края на изказването му някой пита дали не трябва да проучат как са настроени потребителите.
— Не — отговаря Джобс, — защото потребителите не знаят какво искат, докато не им го покажем.
Навярно Бил Гейтс и безбройните хора, които Стив Джобс безцеремонно е наранил през живота, са чели тази биография с по-критично око от мен. Не е случайно, че я започнах чак пет години след излизането ѝ. Всъщност я имам отдавна на английски, но нямах желание да я чета, не си падам по иконопоклонничеството. Но след като прочетох ”Илън Мъск: PayPal, Tesla, SpaceX и походът към невероятното бъдеще” на Ашли Ванс, се хванах, че поглеждам към бялата книга на рафта по-често. И в крайна сметка празниците са за това – да се помиряваме с това, което не харесваме.
Е, не започнах да харесвам повече Джобс, нито ми се прииска да вляза във внимателно изградените храмове за джаджите, които изумителната му амбиция е направила възможни. Но пък взех да го уважавам поне малко, особено във втория период от живота му, след връщането начело на „Епъл“. И не мога да не мисля за иронията, че единственото нещо, което той не е пожелал да контролира и насочва до последния детайл, е собствената му биография – призмата, през която ще бъде запомнен и чрез която ще го опознават поколенията напред. А ако в нещо той е маниак, това е изпипването на всичко до последния детайл:
Много е важно, обичал да казва баща му, винаги да изпипваш задната страна на шкафовете и оградите, въпреки че остава скрита.
Айзъксън не сипе дитирамби, това е огромното преимущество на книгата и това със сигурност допринася за огромния ѝ световен успех. В нея са описани много от триковете, които Джобс и хората около него използват, за да привлекат и задържат общественото внимание върху себе си и продуктите си – дори те да не са били винаги невероятни (макар че често са, няма съмнение в това), епълците са успявали да ги промотират така, че да превърнат притежанието им в неустоим порив, на който се подчиняват безброй хора (прословутата реклама с Големия брат е прекрасен пример). Един от хората, от които Джобс научава много, е Майк Марккула, който пише в статия за принципите на маркетинговата философия на „Епъл“
Каквото и да се говори, хората съдят за книгата по корицата. Може да имаш най-добрия продукт, най-високото качество, най-функционалния софтуер и така нататък; но ако ги представиш по калпав начин, хората ще си мислят, че са калпави. Ако ги представиш по артистичен, професионален начин, ще внушиш желаното послание.
Самият Джобс е странна птица, откъдето и да го погледнеш. Личните му хигиенни навици, особено на младини, се разминават силно с обичайното за нас разбиране, хранителните му пък навярно биха били модерни в тия последни години на вегански изцепки. Влечението му към източната философия е важно за разбирането на самата негова същност. Както самият Айзъксън казва:
И преди, и след като забогатява, всъщност през целия си живот — първо като бедняк, а после като милиардер — Стив Джобс има сложно отношение към парите. Той е хипи с антиматериалистически възгледи, натрупал състояние от изобретението на свой приятел (който иска да го даде безплатно на хората) и привърженик на дзен, който прави поклонническо пътуване до Индия, а после решава, че призванието му е да създаде голяма компания. И въпреки това тези тенденции не си противоречат, а се съчетават.
Отношението му към околните за сметка на това е пределно просто. Като всички велики хора, Джобс няма търпението да опознава хората наистина, нито да вниква в техните разбирания и очаквания, както и да преценява обстойно как и защо са свършили нещо. Или по-просто казано:
Друг важен аспект от мирогледа на Джобс е, че борави само с две категории. За него хората са или „просветени“, или „кретени“. Работата им е или „идеална“, или „пълен боклук“.
Разбира се, няма да се отнасям в подробен преразказ на живот на Джобс – създаването на „Епъл“ от идеята на Возняк, първите проблеми, но и пробиви, разширяването на компанията и задълбочаването на конфликтите, които водят до отстраняването на самия създател от собствената му компания, заемането му с „Пиксар“ и превръщането му в реален конкурент на „Дисни“, триумфалното завръщане начело на „Епъл“ и походът към промяната в музикалната и комуникационната индустрия, и още, и още. Няма съмнение, че Джобс е голяма работа – не като иноватор или гений в областта на науката, но като смайващо добър мениджър с отвратителен характер и изненадващо произтичащото от него умение да води екипите си от умни глави отвъд въобразимото. Защо това работи, нямам идея, но е факт – и Джобс, и Мъск, когото споменах по-горе, са антипод на всичко, което считаме за добро у човека; но именно тези хора успяват по свой начин да канализират енергията на хиляди по-умни от тях и да я претворят в продукти, които човечеството дори не е знаело, че иска или са му нужни. Тези двамата са пример, че с добро не става, трябва си тояга, за да бъдат преминати границите. Харесва ни, не харесва ни, това е положението.
Фаталното заболяване на Джобс и неговото отношение към проблема са трагично поучителни – крайностите са опасни, дори наглед да са просто ексцентрични. Десетилетия наред той живее крайно аскетично, но пък това работи за него – енергията, която движи този човек, е сякаш безкрайна. Но когато е изправен през дилемата на рака, той закъснява фатално с решението да се довери на съвременната медицина – пределно разбираемото му желание тялото му да не бъде отваряно (също както маниакално не желае потребителите да отварят машините, които им е продал) се комбинира с опит да се лекува с диети, билки, пречиствания, акупунктура, дори попада за малко по влиянието на толкова баналните шарлатани, които паразитират върху човешката надежда. Но трябва да се отбележи, че в един момент Джобс осъзнава, че си вреди, и все пак се доверява на науката, с което печели няколко години повече живот.
„Епъл“ е явление, а нейният създател заслужава уважение, дори да не мога да не се присмивам на полурелигиозният култ, който голяма част от потребителите имат към техните продукти – тази плашеща нужда да потушаваш емоционалните си проблеми и липси с фанатично купуване на най-новото и скъпо нещо на пазара е достатъчно изследвано и няма нужда да задълбавам в него. Всеки бранд може да завижда на подобна отдаденост, това също няма как да бъде отречено. Технологиите и машините с марката „Епъл“ промениха света и форматираха нашето съвремие по свой образ и подобие, макар че крайната философия, заложена в тях, позволи на конкурентите от „Майкрософт“ и по-късно „Гугъл“ с „Андроид“ да спечелят по-големия пазарен дял. Но и „Мак“, и „Уиндос“ са заченати в „грях“, както контрира Гейтс обвинението на Джобс, че е откраднал от „Епъл“ идеята за графичния интерфейс: „- Е, Стив, има и друга гледна точка. Просто и двамата имахме един богат съсед на име „Ксерокс“. Аз разбих дома му, за да открадна телевизора, но се оказа, че някой ме е изпреварил.“
Безспорно книгата на Уолтър Айзъксън е еталон как се пише биография – откровена, безпощадна и подробна, тя сваля Стив Джобс от богоподобния пиедестал, на който феновете му са го поставили с десетилетията безкритично обожание, но поставя образа му на много по-здравата основа на гениален мениджър и неуморим работохолик, който не е правил компромиси в преследването на личните си убеждения кое е правилно. Човек, който от младини преследва висините неуморно и в крайна сметка ги покорява – няколко пъти. Това е човек, който заслужава уважение. Съжалявам, че не прочетох тази книга по-рано.
