Вълнувам се. Не очаквах тази биография да излезе на български, не мислех, че са чак толкова много феновете на великия „Ливърпул“ и великия му капитан през последните години – Стивън Джерард. Затова и благодаря на издателство „Жануа 98“ за поетия риск и се надявам да им се отплати, видях, че са подготвили още няколко биографии на популярни футболисти като Пирло и Рой Кийн, както и на Арсен Венгер, ще има за всеки по нещо 🙂
Искам обаче да започна текста си за тази книга с един личен спомен, от който се срамувам и който не съм споменавал досега пред никого, малко честност не е излишна пред тази, която предлага Джерард. В оная вечер на 25 май 2005 г. закъснях с малко за началото на Мача. Скоро след това вече бе 3:0 за омразния „Милан“ (не понасям изобщо италианския футбол). Не издържах, загубих вяра… и си легнах. Вече се унасях, като чух крясък от другата стая. Баща ми се радваше на първия гол на „Ливърпул“. Понечих да стана, но реших, че това не решава нищо. Миг по-късно втори, по-мощен вик процепи въздуха! 3:2! Бе ясно, че се случва нещо невиждано… след минути дойде и дузпата, с която резултатът бе изравнен! И започна голямото треперене – чак до щастливия край. „Ливърпул“ бе европейски шампион! Джерард държеше купата в ръцете си… един от ония моменти, които не заменям за нищо (също като оная славна победа с 5:0 над чорбата, но млъкни, сърце).
В Хюйтън всяко дете беше приучавано да ненавижда „Юнайтед“ и аз не правех изключение. Мозъците ни бяха пропити от тази мисъл, която каляваше сърцата и прочистваше душите ни като привърженици на „Ливърпул“. С течение на годините, в които играех за Англия редом с велики играчи на „Юнайтед“ като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Гари Невил, Рио Фърдинанд и Уейн Рууни, моите чувства се поуталожиха, но все пак никога не ме напуснаха.
И до ден-днешен не харесвам „Юнайтед“ и никога не бих позволил тяхна фланелка да попадне в моя дом. Вкъщи имам огромна колекция от фланелки, които си разменях с играчи от най-различни отбори. Но нито една на „Манчестър Юнайтед“!
Всъщност не знам защо станах фен на „Ливърпул“, сигурно е заради баща ми, който ми е разказвал за легендарното минало, което, докато бях малък, съвсем не беше далеч… нямаше как да знам, че и 20 и повече години по-късно следващата титла ще е само мираж, не че би имало значение. „Моята история“ се фокусира предимно точно върху сезона преди 2 години, когато „Ливърпул“ държеше титлата в ръцете си, но онова злощастно подхлъзване именно на Джерард възвести провала. Леле, колко мразех Моуриньо в оня момент, и до наши дни ми е ултраантипатичен, а и той професионално води само клубове, които ненавиждам по една или друга причина, така че добре се комбинират нещата. В цялата книга обаче Джерард говори с най-голямо възхищение именно за него – как е искал да играе под негово ръководство, но любовта към „Ливърпул“ е била над всичко. Нещо, което в днешния комерсиализиран футбол звучи демоде (макар „Лестър“ да върнаха надеждата, че парите още не са всичко).
Нито един от въпросите не бе свързан с пари, макар всички да знаехме, че ако приема предложението на „Челси“, щях да печеля много повече. Милиони в повече! Татко зададе и друг въпрос, който попадна точно в целта. Той знаеше колко важно е за мен да печеля трофеи и ме попита: „Какво ще е по-ценно за теб – да вдигнеш два или три трофея с „Ливърпул“ или да спечелиш два или три пъти повече купи с „Челси“?“
Стивън Джерард разказва простичко и откровено своята история – как на 8 влиза в школата на „Ливърпул“, върховете и спадовете, борбата за всеки класен играч, години разочарования, пропуснати шансове, кървави дербита – и оная продължила прекалено дълго битка за справедливост за трагедията на „Хилзбъро“, където умира негов братовчед. Много от мачовете са разказани в доста подробности, което ми бе малко досадно, защото по-лесно беше да си пусна клиповете в YouTube и да видя за какво точно говори. Често се връща назад към отминали сезони и ключови мачове в тях. С голямо възхищение говори за Суарез, този луд човек, който сега твори чудеса с „Барселона“. Говори откровено за мениджърите, с които е работил, доста е критичен към Рафа Бенитес, по-балансиран към Роджърс. Разказва с много болка за седмиците след спечеления финал на Шампионската лига, когато след еуфорията се е чувствал излишен и изкушен да поеме към „Челси“, разказва и за последните си мачове за „Ливърпул“, които до един бяха всичко друго, но не и бляскаво сбогуване.
Прекрасно е да си фен на този клуб, дори и в турбулентните времена на последните 20 години, точно след края на могъщия период на „Ливърпул“. Защото точно в тези времена може да се родят легенти като Стивън Джерард – той така и не спечели титлата във Висшата лига, но спечели милиони фенове с пълното си отдаване на само един европейски клуб. А такива играчи са малко, твърде малко. Респект.
От същите жанрове
