От издаването му през 1967 г. за този роман е писано повече, отколкото са звездите по небето. Бил е възхваляван, обследван, разпарчетосван на отделни истории или поглъщан наведнъж – „Сто години самота“ е символ и опорен камък на цял един жанр, този на магическия реализъм. Всичко преди и всичко след него се равнява по тия малко над 500 страници. И макар лично аз да харесвам повече „Любов по време на холера“, прочитът на тази книга след вестта за кончината на великия автор бе точно това, с което си струваше да почета паметта му.
Да анализирам книгата би било претенция, която няма да заявя. Да маркирам основните сюжетни линии би било наглост при популярността на романа у нас – макар да не е излизал в ново издание от цяла вечност книжно време. Затова просто ще напиша как го виждам аз.
„Сто години самота“ трудно се преглъща. Пие се на малки глътки, с внимание към случващото се, защото Маркес се заиграва с имената и съдбите, които те носят като фамилни дарби или проклятия. Книгата е изтъкан килим, в който всяка нишка е свързана с всички останали – и не можеш да подръпнеш да разгледаш само една, без да повлечеш и други. Тя е и музикално произведение, в което няма фалшиви тонове, а наслагващи се една върху друга мелодии – една отмира, други подемат същността й и я предават обогатена. Това не е просто текст – това е живот, предаден чрез напечатани знаци.
По-лесно е да повярваш в невероятните неща в книгата, отколкото в изглеждащите реални. Макондо е апетитно блюдо фантазия, която истинският свят иска да изяде – и в крайна сметка успява, хапка по хапка. Преди дни в една друга книга – „Правек и други времена“ на Олга Токарчук – една героиня обясняваше, че отвъд селището Правек няма нищо – хората застиват като камъни на границата му, сънуват, че отиват някъде другаде, след това се събуждат и се завръщат с фалшиви спомени в главата си. Така е и с Макондо, което изглежда като единственото реално място на планетата – и затова трябва да бъде заличено. За това може да са нужни десетилетия, революции, политици, военни, лудости, любови, болести, потоп и ветрове без божествени имена… но съществуването му трябва да бъде прекратено, с което и греховете да бъдат изкупени, а радостите – надлежно каталогизирани и обезценени.
Всеки човек ще открие себе си сред тия страници. Или това, което е бил – или иска да бъде. Няма да можем да обясним никога тази книга на чужда извънземна цивилизация. Но пък може да им подарим златна рибка, нали?
