Една от най-големите книжни изненади в живота ми беше „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Още помня ясно, че книгата ми бе пратена предварително на файл, бях я свалил на четеца и търсех свободно време за нея. Точно тогава имаше една злополучна дъждовна Алея на книгата в София и хич нямаше хора – а аз имах цялото време на света да чета. И потънах в лудия свят на Юнас Юнасон, в който неговият своенравен герой Алан Карлсон се скита из още по-лудия XX век, среща се с диктатори, намесва се в световните събития и изобщо движи историята според личните си принципи и убеждения. Книга като никоя друга – а след нея прекрасно впечатление ми направиха и „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ и „Убиеца Андерш и неговите приятели“ – чудесни сатири на съвременния свят, всяка със свое очарование и размах.
Всъщност научих за продължението „Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше“ на панаира във Франкфурт миналата есен, когато едно спешно обаждане от прекрасната ми колежка Рия ме светна, че самият Юнасон ще представи книгата си там. За щастие, точно в този момент нямах срещи и се устремих към посочения щанд. И се оказах на няколко метра от един от любимите ми писатели – поне за малко, защото скоро трябваше да поема пак сред безкрайните халета. Но очакването за книгата си остана. И когато ми падна в ръцете, веднага я започнах, но ми трябваше малко време, за да събера мислите си за нея.
Алан не се е променил чак толкова. Макар че е богат и си има вярна дружка – мошеника Юлиус Юнсон, който просто не може да не върти далаверки на дребно. Двамата си живеят като царе на остров Бали с парите от края на първата част, но дори и те рано или късно свършват. Това добре съвпада с решението за сто и първия рожден ден на Алан да полетят с балон, който… ги отнася далеч от брега и от проблемите, които са назряли там. Приводняването е неизбежно, а още по-неизбежно е набъркването в първата от поредицата куриозни ситуации – която пристига под формата на севернокорейски кораб, превозващ контрабанден обогатен уран. Двамата бързо съобразяват нещата и правят нужното да бъдат приети като важни фигури, които могат да помогнат за кретащата ядрена програмата на Северна Корея.
Добро начало – точно както в предишната книга, само дето сега вниманието е към съвременността. И по изпитаната рецепта Юнасон запраща двамата на трагикомични приключения, които включват срещи със севернокорейския лидер, рисковано бягство, едно качествено вбесяване на Доналд Тръмп, заиграване с германската външна политика и руския износ на хаос, и разбира се, Ангела Меркел, а успоредно в самата Швеция става най-забавната част. Двете старчета успяват да започнат доходоносен бизнес с ковчези по поръчка, но правят беля с местни нацисти… и трябва отново да бягат, като пътем съсипват плановете на Путин да повлияе на изборите там. И нека не забравяме, че онзи обогатен уран продължава да ги преследва, а кулминацията, която ще пошашави куп разузнавания, е в Африка.
„Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше“ притежава присъщата стремителност и богато въображение на своя преходник, но за мен лично Юнасон просто се е олял в оплюването на световната политика. Сатирата я разбирам, както и че част от героите му заслужават всяка жлъч по техен адрес, но просто всичко ми беше твърде строго подредено, черно-бяло, правилно-грешно, а светът просто не е такъв. Дори в роман, дори в чиста политическа сатира. Някак в първата част обикалянето из десетилетията ми се струваше по-удачно, докато в наши дни всичко е твърде нелепо и в реалността, де да знам.
