Брандън Сандерсън не спира да изненадва – след „Елантрис“ и Мъглородната три/тетралогия дойде сходната жанрово „Пътят на кралете“, после забягна в посока детско фентъзи с „Ритматистът“, а сега пък се е насочил към комиксовата вселена ала Marvel и DC (сведующите в тази област ще кажат към кои клони) със „Стоманеното сърце“, първа част от поредна поредица. И за пореден път доказва, че изумителната му работоспособност и талант му дават свободата да пише завладяващо, без да се оставя да навлиза в дълбини. За себе си знам, че искам точно това – чиста наслада от шеметно действие, от леко и приятно четене, и поради тия причини Сандерсън ми е безспорна слабост – но не мога да отрека, че носи на критика, че в някакъв смисъл отказва да порасне и да задълбочи книгите си.
Светът в книгата е отчайващ за обикновените хора – странно явление в небето, наречено Злочестие (чиято природа, мисля си, ще научим най-рано къмто третия том), започва да дарява напосоки изумителни способности, които се простират от ментални до чисто физически свръхкачества. Епичните – хората, обладали нови способности, са напълно лишени от човешките си същности, в това Сандерсън бяга от клишето. Няма добри супергерои, няма защитници на невинните и онеправданите – много по-реалистично, обладалите свръхсили се считат за същества над закона и са ограничавани единствено от силите на подобните на себе си и по някоя останала ахилесова пета, понякога почти невъзможна за откриване. Цивилизацията се разпада по-бързо от очакваното, а огнища на някакъв ред се запазват само там, където някой особено силен Епичен си запазва владение, огражда се с подчинени и защитава територията си от претенденти. Точно такъв е градът Нюкаго, подвластен на Стоманеното сърце: неуязвим за каквито и да било оръжия Епичен, с абсурдни сили – и дежурната пълна липса на морал.
Хората са точно в положението, в което всички религии искат да бъдат – подчинени, влачещи жалкото си съществуване изключително по благоволението на Епичните, дори най-интелигентните и силни са второ качество същества спрямо най-слабичките привилегировани с мъждукаща свръхсила. Робската покорност е наложена бързо, след като всяка съпротива е смазвана безмилостно, а Стоманеното сърце се издига до висини от коравосърдечие, избивайки напосоки и всявайки страх непрестанно в подчиненото си население. Може би най-видимият символ на положението на човечеството е това, че Нюкаго е изцяло и постоянно потопен в мрак, поддържан от могъщ безплътен Епичен от котерията на Стоманеното сърце.
Разбира се, има я мъждукащата в тъмнината свещичка. Възмездителите са тайнствена група хора, които с цената на неимоверни усилия успяват ту тук, ту там да убият по някой особено зъл Епичен от среден клас (висшите са практически недосегаеми). Те са далеч от възможността да променят каквото и да било – повече като нашенските хайдушки дружини, не организирано партизанско движение, – но са нещото, което внася хаос в подредената система на подчинение. Има го дежурното хлапе, което е видяло нещо, което никой дори не подозира, че е възможно, защото всички свидетели са били брутално избити – виждал е Стоманеното сърце да кърви, нещо немислимо спрямо легендарната му неуязвимост. Това хлапе е загубило баща си, изследвало е години наред Епичните – остава само да се присъедини към Възмездителите, за да насочи организираната им сила към своя немезис, властника на Нюкаго.
Видимо е, че „Стоманеното сърце“ е тийнейджърско фентъзи, с дежурните приключения, трудности, първата любов, характерните за Сандерсън сюжетни лупинги и т.н. – и все пак е чудесно написана антиутопия, която си заслужава удоволствието. Спокойно може да се каже, че тя спада към категорията на „1984“ с наличието на острови от абсолютна власт сред море от пълно и безусловно подчинение. Сандерсън според мен пародира и бъдеще, в което технологията може да даде мощно предимство на едни хора и да остави тези с липса на достъп до нея в калта, нещо не твърде различно от съвременното цивилизационно деление. Но все пак ясното послание е едно – че властта винаги корумпира, а абсолютната власт покварява абсолютно, и че човешката същност не може да удържи моралните си категории пред лицето на неуязвимостта и свръхсилата. И е лесно да се направи връзката с чудовищността на повечето богове в историята – хората винаги са разбирали, че моралът е тук, между хората, и всяко свръхсъщество ще го отхвърли с лекота като парцал.
И аз като доста от феновете на Сандерсън оставам в очакване да чета продълженията на всички започнати поредици и стискам палци да не стане същото разводняване като в Мъглородната поредица или скучновато претупване, за да се спазят срокове.
