Стоунър, който живя, обича и умря

  Така той откри, че е възможно да живее
и дори понякога да е щастлив.

   Винаги съм искал да прочета историята на човек, който не е герой. Който не взима дръзки решения, не се втурва през глава да спасява света и да защитава величави принципи. Който не е умна, уникална личност с дълбоки душевни катарзиси, не е атрактивен в сексуален план, нито пък е като Квазимодо, не живее на екзотично място, където дори прахта в нозете му е интересна, нито пък професията му привлича внимание – просто човек от милионите, милиардите, за които не се пишат книги, които рядко са запомняни отвъд внуците си, чиито вещи малко по малко се стапят ведно със спомените и изчезват в небитието… Запознайте се с Уилям Стоунър.

     Джон Уилямс ме спечели не само с умението си да разказва красиво и кротко, с минималистичен стил и без литературни фойерверки. Пътувайки през живота на своя герой (в условен смисъл го наричам така, както се разбрахме), той поставя пред него възможности, които в почти всички други книги не биха били подминати, защото в огромна част от тях идеята е да се разкаже нещо различно от делничното. Е, Стоунър винаги избира делника пред празника, тежкия труд пред лесното решение, мира и тишината пред приключенията и забавата. Джон Уилямс залага в романа много маркери, които на пръв поглед бележеха бъдещи последици… и не се реализираха. Избягване на калъпа, на класическото развитие на историята, на нуждата да се подготвя героя за нещо важно, което ще го отличи, което ще обоснове изобщо причината за съществуването на творбата. Няма ги тези неща.

    „Стоунър“ е съвършеният роман за съвършено обикновен човек със съвършено нормална и скучновата за почти всички професия. Единствените криввания от праволинейността на неговия живот са в личен план, но и там няма да открием пикантерии и изровени наяве страсти, поне не в обичайния смисъл. Дори и формално в сблъсък с нормите на времето си, Уилямс превръща прегрешението на Стоунър в част от живота му, вписва го плавно в ритъма му… и там го удря здраво, защото дори и да си избегнал внимателно всички предизвикателства на времето, не можеш да избегнеш любовта. А Стоунър не е от камък, макар да напомня на такъв.

   В началото е трудно да обичаш този герой, дори ми се струваше невъзможно това да се случи изобщо. Саможив, беден младеж, идващ буквално от нивата, който няма никакво намерение да забива брадва в нечия глава, а просто иска да следва порива на сърцето си към класическата литература. Университетът става неговия истински дом, приятели няма, особено след като отказва да следва повелите на времето си, а академичната му кариера така и не стига бляскави висоти, нито му осигурява почетни постове и привилегии. Стоунър е човек, който тихо, кротко се носи по течението. Когато за пръв път поглежда на момиче по различен начин, той пожелава да се ожени за нея – и това ще въведе нова линия на проблеми и грижи, с които да се справя. Тук беше единственото място, където бих спорил с Уилямс – той стоварва върху Едит, съпругата на Стоунър, толкова много отрицателни черти, че сякаш я превръща в орела, пратен да се храни всекидневно с черния дроб на Прометей. Този образ до последно ми остана объркващ, неразбираем, така и не видях нищо през нейните очи и разбирания – но това все пак е жена, позволено е да бъде непонятна.

   Към края на книгата вече знаех, че е от тези, които ще помня и ще препрочитам. Нямам съвсем ясно обяснение за самия себе си какво в този роман ме плени толкова силно – по дяволите, той е в разрез с всички други мои любими книги, той е в опозиция на всичко, което обичам да чета по принцип и което ми прави впечатление. Но така се случи – почти мирният живот на Стоунър ме обсеби и не ме пусна до завършека си. В крайна сметка този човек живя дълго, обича малко, и умря. През живота му той е удрян от всички страни, сякаш се проваля във всичко, което е ценно за него, но някак си всичко отива отвъд простата математика и от многото минуси става един голям плюс на запазени чест, достойнство и ненакърнена гордост от простичките си правила, по които е съдил и мерил.

   „Стоунър“ на Джон Уилямс е забравен роман във всеки един смисъл на думата – издаден през 1965 г., той привлича сериозно внимание едва в наши дни, а преоткриването му отрежда място на модерна класика. Няма изненада – безброй прекрасни книги са останали незабелязани поради една или друга причина, такива и ще си останат завинаги. „Стоунър“ обаче се ражда във възможно най-лошото за духа на романа време – хипи движение, сексуална революция и прочие. Не казвам, че в наши дни на слободия в изкуството тази книга се чувства уютно – напротив, тя би стояла на място само 2-3 века назад, но пътуването във времето е еднопосочно. И все пак съм щастлив, че този роман е станал феникс. Вдъхновяващо е.

   Още за книгата е писано в „Аз чета“, „Книжен Петър“, „Сборище на трабадури“, „Книжка с мишка“ и др.