Скулптурата е усилен, скотски труд. Човек не бива да става художник, защото може, а защото трябва. Изкуството е само за тези, които биха били нещастни без него.
От години предвкусвах тази среща – „Страдание и възторг“ на Ървинг Стоун (символична фамилия, не мислите ли?) е сред често определяните като шедьоври творби, предава се от издаването си в края на 50-те години на миналия век от поколение на поколение, а сияйната аура около ренесансовия гигант Микеланджело, чийто живот е щедро и с благоговение проследен на над 700 страници (в стари издания и повече), а в новото издание на „Изток-Запад“ получава и достойното оформление, което заслужава.
А романът се е разпрострял сред немалко на брой десетилетия, в които се случват какви ли не интригуващи исторически събития и политически обрати, които пряко се отразяват на Микеланджело и неговото творчество. Като червена нишка през цялата книга пък се е простряло неодобрението на баща му към недостойните според него занимания на сина му, но и непоклатимото убеждение на твореца, че трябва да изпраща колко се може повече пари нему и на братята си, дори когато ги няма и трябва да ги взема назаем. Неговите странствания между Флоренция и Рим в синхрон с поредните завоевателни стремежи на местните владетели, чуждите цари или някой от папите позволяват на Стоун да опише разкъсаната Италия от този период, който е лесно да бъде етикетиран позитивно като „Ренесанс“, но всъщност е много труден и сложен за огромна част от населението. Личният0 живот на Микеланджело е съвсем слабо засегнат, макар че за драматизъм Стоун вмъква големи любови тук-таме, само една от които бива консумирана, а за влечението към своя пол, отразено в стиховете му, споменава едва с половин уста към края на книгата.
Бертолдо непрекъснато му говореше за разликите между двете изкуства. Скуплтурът търси триизмерност на фигурите, не само височина и ширина, но и дълбочина. Живописецът рисува, за да запълни пространство, скулптурът – за да измести пространство. Живописецът рисува мъртъв живот в рамка; скулптурът – за да хване внезапно движение, да открие борбата на натиск и противодействие в човешката фигура.
– Живописецът рисува, за да разкрие специфичното; скулптурът – за да покаже универсалното. Разбираш ли? – питаше го Бертолдо.
Над всичко се извисяват отношенията на Микеланджело с властващите италиански фамилии, сред които се открояват Медичите, чието покровителство е и благословия, и проклятие за него. Кариерата му получава тласък от тях, но в бъдещето основните предизвикателства идват от сменящите се не твърде рядко папи, всеки от които изисква много от неговия гений, често в разрез с личните му желания и дори възможности. Стоун проследява хронологично създаването на най-известните му скулптури (не е нужно да ги изброявам, нали, а и в края на книгата има прекрасни илюстрации на най-знаковите от тях), както и отклонението му към живописта под папската заповед и в крайна сметка и архитектурните проекти, които му се стоварват. Да не говорим за периода, когато му е възложено да добива мрамор и да строи път за тази цел, за да изпълни поредната папска заповед, която е твърде далеч от догмата за непогрешимост.
Авторът описва Микеланджело често като жертва на силните на деня, които нехаят за личните му творчески въжделения и го тикат в една или друга посока, а посланието на неговото творчество, което често напуска догматичните християнски ограничения и прелива в смела езическа смелост, му носи и достатъчно проблеми с фанатиците, които в тази епоха имат завидно влияние. Но над всичко се извисява страстта на твореца към това, което прави, и макар през десетилетията да му тежат ангажименти, които го смазват с неизпълнимостта си, все пак успява да предаде в мрамор и цвят своята визия за човека, истинския човек от плът и кръв, такъв, какъвто досега не е бил изобразяван. Интерес будят, разбира се, и противоречивите му отношения с другите гении на епохата като Рафаело и Да Винчи, като Стоун ги поставя малко в противовес на аскетизма на Микеланджесло с техните стремежи да угодят на силните на деня, да угодят и на себе си, включително и със стремеж към забогатяване покрай творчеството.
Сега мраморът го призова и му се отдаде изцяло. Микеланджеловите сечива се впиваха в плътта му страшно дълбоко, диреха лактите, бедрата, гърдите, слабините, коляното. Белите кристали, спали летаргичесн съм половин век, отстъпваха драговолно при всеки допир – от най-нежния досег до силните удари, когато чукът и длетото препускаха без спиране от глезена през коляното до бедрото, при което той, усетил в себе си сили за сто души, забравяше установените седем такта работа и четири за почивка.
И все пак мисля, че тази книга, както и други от периода (например романите на Шоу, Клавел и други), трябва да бъде четена на младини, защото притежава типичната за всички тях вътрешна наивност, тоя стремеж да възвеличае добрите и да заклейми лошите. Стоун демонстрира истинско преклонение и пълна безкритичност към Микеланджело, което видимо допада на милиони читатели, просто за мен лично вече не работи, след като съм преминал на попрището жизнено средата. Далеч повече предпочитам и систематичния и научен подход, като този на Уолтър Айзаксън в биографията му „Леонардо да Винчи“, романизирането, особено това романтизирано романизиране ме отегчава. За съжаление имаше моменти, когато наистина се отегчавах от поредното емоционално изстъпление на Стоун към мрамора и обработката му, което засенчваше преинтересните исторически събития, на които дълголетникът Микеланджело има нещастието да е съвременник. Не мисля, че някога бих препрочел отново книгата, но се радвам, че все пак се срещнах с нея – точно както и с „Моби Дик“ на Мелвил например.
От същите жанрове
