Господи, винаги, ама винаги, всичко в живота ми някак се обърква. Винаги ми се налага да отида някъде точно когато никак не ми се ще, и винаги се налага да остана, където съм, когато страшно ми се иска да отида някъде. Винаги нещо обърква плановете ми. С мен винаги е така. Да. Вероятно не съм създаден за друго, не съм създаден нито за любов, нито за щастие, за нищо. Създаден съм да избутам някак живота.
„Създаден съм да избутам някак живота“ – какви думи, а? „Страхливци“ на Йозеф Шкворецки се развива в последните дни на Втората световна война, в едно неопределено време, когато нито германците съвсем са си тръгнали, нито руснаците съвсем са дошли. Време, в което червените знамена са готови за развяване, дори се вадят при всеки слух, но същевременно има готовност и се налага бързичко да бъдат прибирани. Време, когато от нищото се появяват патриотични лидери, свиква се доброволна армия, ангажират се младите и изобщо се чака началото на нещо ново, нещо различно, нещо грандиозно. Точно обратното на което се случва, както разбираме през погледа на Дани Смиржицки, един от безбройните младежи, увлечени в кипежа – и революционната баналност – на това време. Защото в края на книгата той ще признае без угризения нещо, което вече прекрасно ще да сме разбрали от предните страници: „Изобщо всичко, каквото правех, го правех заради момичетата.“
Непочтителността на този роман е първото, което се набива на очи, никаква изненада няма, че минават десет години от написването до издаването му през 1958 г. и че скоро тази грешка е коригирана от комунистическите власти, тиражът е унищожен, а авторът си навлича куп проблеми. През образа на Дани е описано едно уморено не само от войната, но и от живота изобщо поколение, пълна противоположност на жизнената младеж от лозунгите: „Отново чувствах копнеж и пронизваща болка, каквито толкова пъти бях чувствал през изминалите години, и ми беше тъпо от това човешко безсилие и от целия този свят, където всичко е така глупаво подредено, че човек едва ли ще изживее всички прекрасни неща, които съществуват в света, по-скоро няма, или ще му се случат и веднага ще изчезнат, от което той ще е отчаян и тъжен, чак ще му се иска да умре“, казва Дани на едно място, един отломък от пространни разсъждения за смисъла на всичко, надминавани само от вътрешните му монолози за любовта му към Ирена – Ирена, която обича друг и така и не му дава шанса, който е убеден, че заслужава.
А аз имах нужда да почувствам нещо, и то възможно най-бързо.
Точно този негероичен герой се оказва повлечен от събитията в края на войната, когато германците отстъпват, руснаците настъпват, а местното население се оказва самоорганизирано от внезапно появили се сериозни хора с вързани флагове на ръцете. Формират се доброволчески отделения, към които и Дани в нужда да участва в каквото там ще се случва, се записва, но много скоро се оказва, че реалността е много по-различна от очакваното:
Стояхме така и мълчахме, чакахме да разпределят армията. Беше по обяд и чувствах глад. Започваше да става неприятно – дъжд, глад и армия.
Събитията се затлачват, момчетиите набиват крак в безсмислени обходи, а единственото интересно е да бъдат снимани с оръжие, което не им се полага съвсем. Но войната наближава все пак, появяват се множество освободени военнопленници и ако за Дани е удоволствие да помогне на неколцина наперени въпреки времето в плен британци, то няма какво да се направи за многото „монголци, французи, дрипльовци, италианци, сърби“, които заливат улиците. Градът се лашка в различни посоки, а в главата на нашия герой от героизма не остава нищо: „Ох, обзе ме страх. Господи, мамка му, страшно тъпо ставаше. Точно сега никак, ама никак не ми се умираше. Дори и за родината не. Родината сега ще мине и без моя живот, но пък аз без нея съм за никъде.“ До момента, в който все пак идват танкове, германци и руснаци се преследват, една картечница бива разнасяна на мотор, а Дани и неговите приятели се оказват в опасност. Но и тук нещата си остават някак театрални и абсурдни, Шкворецки няма никакво намерение да превърне своите страхливци в пропагандно-героични персонажи.
Знаех повече от добре, че човек никога не може да бъде щастлив, защото щастието изцяло е дело на миналото.
Докато четях книгата, се сетих за стихийната сила на „Хищни нокти“ на Марко Видойкович, там обаче имаше много повече настървение, гняв, желание за живот, за свобода, за промяна, имаше и много секс, не като тук, където Дани си обича своята Ирина, но при нужда забравя това: „Обзе ме силно желание да подхвана любовния си репертоар, както винаги, останех ли насаме с красиво момиче.“ Особено трагикомична е историята, която си спомня, за една красиво германско момиче, в което хлътва неудържимо, но тя обезоръжаващо му обяснява защо не може да има нищо между тях, че и другарски му съчувства: „Да знаеш, че принадлежиш към някаква по-нисша раса за никого не е особено приятно.“ Изобщо любовните му терзания заемат по-голяма част от книгата, но и в тази област той е просто страхливец, който може да се обяснява пространно в любов, но е лишен от каквото и да е желание да направи нещо дръзко.
„Страхливци“ е неприключенска книга за шепа цинични и несръчни младежи, които искат основно да свирят джаз и да задирят момичета, за които краят на войната не предвещава нищо добро – те знаят, че комунистите идват и нещата ще се променят. Но дори и това не е нещо, от което се страхуват, те просто искат нещо да се случва, да могат да ругаят възрастните, да се присмиват на големците от града, които до оня ден са били близки с германците, сега са първи чешки патриоти, а не закъсняват и да развеят червените знамена. Йозеф Шкворецки е забучил като с карфица духът на това време – объркано, уморено и никак негероично. Страхливо време за страхливци. Но такива оцеляват, нали?
От същите жанрове
