Има някаква магия около книгите на Патрик Ротфус, няма шега, няма измама. Видимо те са дебели, с нормален шрифт, всичко предполага, че четенето им си отнема време. Но когато простата сметка ти покаже, че си стоял до 3 часа сутринта, без и да помислиш за лягане, и си прочел 600 страници за около 5 часа, започваш да се замисляш. Има нещо в писането на този човек (отдавам почитанията си и на превода на Ангел Ангелов, разбира се), което просто те поглъща, и то без да се случват някакви мегаинтересни неща – Ротфус следва отблизо героя си, описва детайлно живота и приключенията му, без да бърза, без да изпреварва. Както си писах с някого – авторът обещава всичко да свърши в три тома – е, за два вече има толкова много загатнато, че третият том трябва да е поне 2000 страници, за да се запази стилът и всичко да бъде разказано подобаващо.
Във втората част на втори том приключенията на Квоте продължават, а Патрик Ротфус ги прави от пикантни по-пикантни, след като в предните 2 книги – “Името на вятъра” и “Страхът на мъдреца I” останахме на сухо със секса… Младият магьосник е поел на мисия да се справи с разбойници, които затрудняват търговския път на Винтас, от която не се очаква да се върне. След изтощително и сложно претърсване на вековната гора разбойниците са намерени, а в тежката битка Квоте почти се самоубива, за да спаси себе си и отряда. По пътя назад нещата се нажежават до червено, когато той попада във вълшебното царство на Фелуриан, митична мъжеизтисквакча, която (логично за автор мъж) ще се окаже покорената… месеци и месеци палуване и магия ще превърнат наш Квоте в неотразим любовник.
От креватните изпълнения героят скача направо в проблемите – понаучил легендарното адемско бойно изкуство и чудноват начин на говорене, той трябва да защити правото си да проникне в тайните на това мистериозно милитаризирано общество. На няколкостотин страници Квоте е основно бит, докато не схваща, че трябва да имаш повечко мозък, за да смелиш този свят.
Назад към двореца, към Дена, към Университета и към изненадващото позамогване, най-сетне малко милост за бъдещия герой…
Втората част на “Страхът на мъдреца” е много по-смела от първите, много по-жарка, но и озаптяваща читатели като мен, които политат в желание героят наистина да се окаже абсолютно велик и бързо да докаже на всички превъзходството си (както в крайна сметка досадилата ми серия за Ерагон на Паолини). Патрик Ротфус изгражда образа на героя си с абсолютно демонично търпение – тук той учи секса и любовта, там учи херметическо бойно изкуство, смирява гордостта си, подобрява се в магията – капка по капка авторът дълбае в душата на читателя, за да остави там книгата му своя отпечатък.
В този том съвременната линия – от която се разказва – е много по-кратка, но и по-наситена. Двама войници влизат в страноприемницата на Квоте и го ограбват – вместо да се разправи лесно с тях, някога могъщият магьосник е пребит. С тази горчилка завършва и втората част. Остава третата, където Ротфус трябва да сбере величието и падението на един от най-плътните, най-реалните герои, на които съм попадал.
P.S. Хич не ми се коментира позата на фигурата от иначе стилната корица. Всъщност коментира ми се 🙂 Помните ли ония, дето танцуваха в полицейски униформи, докато Весо Маринов пееше за МВР? Ей на тях ми прилича.
