В града, сред тълпата, човек можеше да се почувства самотен
и беше възможно да скрие странността на ума си сред тълпата –
онова, което всъщност превръща града в град.
Твърде много хора ми казаха, че Орхан Памук не е за мен – и при опита ми с „Името ми е Червен“ това сякаш се потвърди недвусмислено, строших си зъбите тогаз и се утеших със Сомоса. „Странност на ума“ дори вече има ревю в Книголандия и можеше да отчета, че имам Нобелов лауреат за вдигане на нивото на блога, пък да си продължа напред. Но не би. Заинатих се. Купих си книгата и ѝ дадох времето, което изискваше. Дадох ѝ и червеното вино, което вървеше с нея, само боза не намерих, за да е щастието пълно.
„Странност на ума“ е книга за малкия човек, подобно на тихия шедьовър „Стоунър“ на Джон Уилямс. Тя е историята на един човек, който съществува само докато крачи, и който измисля града си, докато броди из ума си – и обратното. Същевременно това е роман за Истанбул през последните десетилетия – преходът към световен мегаполис, бурното нахлуване на милиони нови жители, проблемите около тях, политическите борби, превратите, трескавата борба за оцеляване ден след ден, гарнирана с отчаяно желание за запазване на традициите по един или друг начин. Мевлют, главният герой на Памук, ходи неуморно из този град всяка вечер, продавайки боза – и това е константата в живота му, опората и надеждата му, че запазва разсъдъка си. Всичко друго подлежи на промяна, но не и неговото търпеливо обикаляне. Но градът не търпи застой и в летежа си към бъдещето го увлича неизбежно и безжалостно.
А когато се ожени за Раиха, си въобразяваше, че градът от неговите щастливи години изобщо няма да се промени, че докато се труди по улиците, ще се сдобие някъде там с едно местенце и ще постигне необходимата хармония. Това наистина се беше случило. Но през последните четирийсет години в града бяха надошли зааедно с него още десет милиона души и когато те се вкопчиха също като него в града, той се беше превърнал в съвършено различно място. Говореше се, че по времето, когато Мевлют бе пристигнал в Истинбул, населението е било три милиона, докато сега вече беше трийнайсет милиона.
Орхан Памук има търпението да разкаже един обикновен живот – в делника понякога се крие много красота и смисъл. А понякога не. Мевлют има само едно истинско преживяване в живота си – когато на една сватба вижда очите на едно момиче, влюбва се до полуда и три години ѝ пише писма, предавани от услужлив приятел. В духа на балканските традиции той я открадва… само за да открие, че всъщност писмата са стигали не до момичето, което е заобичал – Самиха, а до нейната по-голяма сестра – Раиха. И че неговият приятел го е подмамил, за да запази шанса си именно със Самиха. И тук Памук поставя основата на трагикомичната история, която иска да разкаже.
Тази история включва три сестри и тримата им съпрузи. Отношенията им се променят през годините. Уж всичко си върви по установения ред, самият Мевлют не само се примирява, че е излъган, но и открива щастието с Раиха. Но някак плавно и без излишна драма Памук вкарва смъртта, вкарва промяната и я развива в посоки, които на пръв поглед са неочаквани, а на втори – сякаш неизбежни. Хареса ми тази вътрешна динамика на романа, на тая сложна плетеница от роднинско-приятелски отношения, които се движат успоредно и със социалната мобилност на отделните членове – кой се замогва и кой не успява. Любовта не винаги е важна, по-важна е честта, понякога децата, но най-вече стремежът да пуснеш корен по-дълбоко в столицата, да станеш неделима част от нея и в никой случай да не се налага да се върнеш на село.
Защото „Странност на ума“ е роман и за нещо много познато нам – стремежът на бедняка да има свое жилище. 10 милиона дървета без корени заливат Истанбул за броени десетилетия, плъпват по хълмовете, строят своите геджекондута, бедняшки жилища, ограждат свое място без ред и документ, и гласуват за тази партия, която им обещая заветната тапия, с която да ги узаконят. Мевлют сменя много жилища през годините, но в ума си, странно или не, продължава да живее в онова геджеконду с пръстен под, където го е довел баща му и откъдето е тръгвал или на училище, или по улиците да продава кисело мляко и боза. Предопределено му е да се върне там – и той го прави по начин, който е и мечтан, и невъзможен през голяма част от книгата. А финалът е издържан в духа на една от най-истинските книги на Кинг – „Пътна мрежа“. Но ако там всичко свършва сякаш, тук има път напред. И нагоре.
В края на книгата имах чувството, че чета прелюдията към „Бъдеще“ на Дмитрий Глуховски – кула след кула се издига около Мевлют, градът, познат нему, изчезва, сгазен, разрушен с булдозери. Същото се случва и с традициите, с някогашните занаяти, с начина на хранене, на обличане, на изкарване на хляба. Дори вярата тук е ненатрапчива и по-скоро приемана като архаизъм – Ататюрк е навсякъде и неговият образ още защитава тези, които ценят човека повече от бога. Макар че и богохулство също няма – на едно място Мевлют чете за театър, опожарен от религиозни фанатици заради обиждаща Аллах пиеса, и мислено си казва, че да, пиесата е недопустима и трябва да бъде свалена, но чак да се запали стара, хубава сграда е прекалено.
Мевлют през цялата книга се лута в себе си, търси себе си и го открива само чрез жените до себе си – и любимите, и дъщерите. Градът няма власт над него в това отношение, нито многобройните доброжелатели, които ту му помагат, ту го тикат в лоша посока. Той, при все слабия си характер, притежава овче упорство и следва своите цели – жената, децата, къщата. Не го блазнят въздушните кули, нито примамливата идея за замогване. Той винаги има своята боза. И своите улици-мисли. И ще броди из тях до Свършека на света.