Очакванията към Стивън Кинг са винаги високи – малко са авторите, които доминират съзнанието на няколко поколения четящи като него, едва ли има и друг автор, от когото да съм чел повече книги. В последните години за мен той издаде някои прекрасни и някои не толкова прекрасни романи, които бяха приети със смесени чувства, но тук до голяма степен вече опираме до психологическата нагласа на всеки читател, нормално. „Под купола“, „22 ноември 1963“, „Джойленд“ са тези, които отличавам за себе си. При сборниците нещата са по-сложни, защото в късите форми той има абсолютни шедьоври като „Кадилакът на Долан“ или „Способен ученик“, да речем, които дори без свръхестествен елемент предизвикат тръпка и емоция, запомят се.
„Страшни сънища за продан“, част първа, вече бе усърдно разнищена из форуми и сайтове, а олелията стигна до небесата, както май при всяка поредна книга на Кинг се случва. Честно да ви кажа, отдавна мина времето, като негодувах срещу всичко не по вкуса ми, когато дирех конспирации и злонамереност навсякъде. Радвам се, че книгата я има на български, че имах една спокойна вечер с нея, в която просто си четях Кинг и потъвах в неговите светове. Не, не очаквам да прочета нови велики разкази, не очаквам да се повтори лудостта от тийн годините, когато четох „То“ и „Дългата разходка“ за първи и далеч не последен път. Просто съм друг вече – и Кинг е друг вече. Искам си дозата и толкова, ако дирите да се убедите защо този сборник не струва, потърсете другаде.
„Миля 81“ е типична за Кинг налудничавост, в която обикновен предмет избива хора по крайно мъчителен начин, в случая кола-чудовище, която поглъща всеки, който се допре до нея. Но около тая идея той раздвижва няколко успоредни истории, в чиито детайли е същинският разказ, не людоедният автомобил. „Превъзходна хармония“ описва рухнал брак, който устремно се движи към смазващ край. „Батман и Робин влизат в свада“ е разказ за старостта, тема, която не може да не се промъква в творчеството на Кинг в заника на дните му, но старост, която още може да хапе. „Дюната“ бе познат разказ от „Granta: Бъдеще“ и при все че бях забравил края, го предвкусвах. „Лошото момченце“ е още един толкова типичен за Кинг разказ, в който са намесени неведома зла сила, затвор и убийство на дете, неизбежни отгласи към „Зелената миля“, разбира се. „Смърт“ пък проследява едно престъпление и наказание, с умело отвеждане към край, какъвто читателят не е свикнал да очаква.
„Църквата от кости“ не го дочетох, не е моето нещо този тип наратив, но разбирам, че всеки писател има нужда да излезе от утъпкания си път понякога. „Морал“ е леко чалната история за пораждането на греха и насладата от него, която по същността си съществува само заради забраните, които уж сдържат праведните. И все пак статистиките ясно сочат, че най-много престъпления има в най-религиозните щати на САЩ например, или пък пренебрежимото количество атеисти в затворите, така че връзката между религия и морал издиша отвсякъде за всеки с работещи и неувредени от монологични молитви неврони. „Живот след смъртта“ е слаб, неясен разказ с ясна според името си тематика. „Херман Уок е още жив“ е още един разказ, събирателен на няколко отделни истории, които катастрофират една в друга. „Болната“ е от тия разкази с предвидим още от средата край, но които дочиташ с перверзно очакване да си прав. Последният разказ, „Томи“, пропуснах, също е във форма, която не ми допада.
Хареса ми, че преди всеки разказ Кинг накратко описва как се е зародил в него и какъв път е изминал до реализацията си – понякога години минават, преди две отделни идеи се сблъскат в колайдера на мозъка му и се превърнат в нова, цялостна история.
„Страшни сънища за продан“, част първа, е половината от удоволствието, очаквам втората, в която ми казаха, че са по-дългите истории. Там може би ще има по-добър избор от сергията.
