„Страта“ е една от първите книги на Пратчет, която съм чел някога, без да правя ясно разделение между нея и серията за Света на Диска. Бях останал само с бегъл спомен за някакъв бесняк, който умира да се бие, и гладна мечка, която хоро не играе, но пък ефективно изяжда всичко около си. Сега, след препрочитането, съм си захилен, както си е редно – Великият смехотворец си е знаел работата още тогава, а книгата си е повече от добра, особено с яката фабула, която по мое лично мнение е далеч по-интересна от част (само част, ей!) от тази в някои от дисковите книги.
Предполагам, че почти всички са чели „Страта“, така че няма да се увличам в излишно описание на случащото се. Тук за първи път Пратчет въвежда идеята за плосък свят, в който любопитните мореплаватели падат от ръба (или биват поизпепелявани от дракони), астрономите ще имат проблеми с налепените по свода звезди, а да не говорим за сложнотията да градиш космическа програма под купол (ако решиш да спреш да коляш в името на боговете си в един момент, де). На този плосък свят попадат човек, кунг (бесняка, макар да се има за човек по рожденно-астрологични причини) и шанда (мечкоподобното с бивните и апетита на наша популярна политичка), които трябва да разследват едни неща, които не би трябвало да ги има (също както плосък свят изобщо, де), които заплашват цялата стройно изградена човешка цивилизация. Те минават през обичайните куп приключения, в които Пратчет си прави гаргара с човешката история и митове, преди да забие гвоздея с разкриването на истината за Живота, Вселената и всичко останало, който при него е само малко по-сложен от 42.
Приятно изненадан съм, че книгата още има тираж, и то на евтинджос цена, баш като „Кръчмата на Калахан“ 🙂
Другата седмица ще пиша и за „Трилогия за номите“, а вчера почнах и „Килимени хора“, но тъй като тези книжки ги чета в откраднати свободни минути на телефона, ги карам бавничко и с кеф.
