Да се разчепква набързо „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев е занимание безсмислено… и все пак ми се струва, че е твърде малко четена тая книга, дори и да я има в почти всяка библиотека. Защото в нея има толкова много история, която видимо е ненаучена, неосъзната, нечувана дори най-често. Толкова много събития се повтарят почти дословно в следващите десетилетия, дори в наши дни – затова и извадих цитати, които могат почти дословно да са писани днес: например как се водят в София платени тъпунгери да вдигат шум за една или друга кауза, как проруски партии нагнетяват напрежението и заплашват с насилие, как църквата се съпротивлява на идеята да озапти богатеенето на първенците си, как политиците прегръщат нагъл, лъжлив популизъм в името на егоистичните си интереси… Всичко е до болка познато и само начесто човек трябва да си припомня, че чете не сатира или грозна гротеска, а историята такава, каквато е била – объркана, възторжена, агресивна, невежа, благородна и каквато още щете.
От всичко по много има сред тия близо 900 страници голям формат. И като съм на темата за размера – признавам, че купих този огромен том с голяма радост, но се оказа, че да се чете от него си е мъчение. Просто няма удобно положение, в което да бъде закрепен и да се виждат добре страниците, до голяма степен четенето се проточи над месец и заради липсата на комфорт. Да, прекрасна е книгата, ще седи чудесно в библиотеката ми, но основното си предназначение просто не изпълнява, отказах се от идеята да събирам книгите от тази иначе толкова красива поредица на „Захарий Стоянов“, все пак искам и да ги чета, не просто да ги строявам по рафтовете.
Нямам намерение хич да преразказвам дори малко от толкова детайлното описание на тия първи бурни години от Освобождението насам. Който има очи, ще прочете и сам ще види кой кого освобождава, кой кого поробва. В тоя ред на мисли – ако ви попадне издание с бележките от началото на Прехода, каквото е и това, не им се връзвайте, твърде си личи русофилията и диренето на оправдания за имперската политика, която никога не се е отличавала с особен финес и дипломатичност. Мисля си, че както един непредубеден прочит на библията ще откаже всеки от християнството, така и „Строителите на съвременна България“ е най-добрият лек срещу тая болест – сляпата русофилия, – която вече почти век и половина мъчи българите, и която се предава, умишлено или не, от училищния чин.
Ето и няколко интересни цитати, които отразяват духа на книгата, тая интимност, която цари в нея, и проследяването отблизо на събитията в първото десетилетие на българската държава.
Тъй беззаветно българската душа бе предана в тоя момент на русите. Не само всяко помишление против Русия се считаше от масата за светотатство, но никой не смееше даже да си представи, че Книяжеството би могло да съществува без нейна опека. Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог, по-близък от Господа и по-милостив от него.
Каравелов в едно свое окръжно:
Неужели нашият народ не е този същият, който в турско време е бил и послушен, и покорен, като е плащал налози и по за две години напред, изпълнявал е разни ангарии и други нетърпими натурални повинности, а сега се е отпуснал до такава степен, щото хазната брои борчовете му с десетина милиона.
Това нежелание за плащане на данъци в свободна България е доста характерно и се налага да бъдат взети крути мерки, дори екзекуции, за да се подсигури пълненето на хазната – характерно е как всяка опозиция използва това положение в своя полза и пропагандира, че властващите са кожодери.
Цанков оставаше непоклатим в своето намерение да наложи върховенството на светската власт. Той искаше също да демократизира устройството на Църквата, да я освободи от тоя тираничен централистки дух, който Гръцката патриаршия бе внесла в православието. Една от неговите главни грижи бе също да подобри материалното положение на нисшето духовенство; в противовес на това той мислеше да намали големите заплати на владиците. Това последно обстоятелство обяснява донейде крайната страст, която те внесоха в опозицията си срещу Цанкова…. Колкото до народа, той остана съвсем равнодушен спрямо целия тоя спор. Предан към своята национална Църква, българинът не е показвал никога голяма любов към своето духовенство. Правителството можеше да вземе най-антиклерикалните мерки, без да се появи някакъв сериозен протест в страната.
Консерваторите правеха известни усилия, за да раздвижат малко населението. С помощта на администрацията, посредством специални агитатори – пръскайки много пари – те искаха да възбудят поне един временен и изкуствен ентусиазъм, който да насърчи княза. С тая цел на 3 май, в неделя, около 700-800 шопи от околните села бидоха докарани в София. Те пристигнаха с гайди и тъпани начело с владиката Мелетий.
Патетични слова от П. Р. Славейков срещу княз Батенберг:
С оцет и жлъчка напои той тоз народ, който го избра, затова го и всички днес мразят, едни по внушение на сърцето си, а други по внушение на съществующия у тях разсъдък. Та какво не направи той, за да отстрани и отчужди народа от себе си! От зложелателство и от презрение към тия, които са го избирали, той е турил намерение, решил е да ги съсипе: с разточителността си той е довел страната до разорение; с гордостта си, с жестокостта си докарал е народа до пропаст; той удуши свободата му, посегна на правдините му, стана клетвопрестъпник, стана хищник, стана деспот, стана тиранин, стана грабител на народа си.
Изборите са време на бурни страсти, нерядко насърчавани до крайности – по време на тези в края на септември 1886 г. са наемани биячи, които да саботират изборния процес, а Симеон Радев цитира какво са били насърчавани да крещят: „Нечеме старите депутати. Те правиха война със сърбето и сакат сега да се биеме с Русия. Заради ним плащаме данъци, а Русия данък не взима.“ Изстъпленията стигат до проливане на кръв и човешки жертви в Дупница например.
Към края на книгата имах удоволствие да открия извора на един момент от историята, за който знаех само от преразказ досега – докато се готвех (мързеливо и доста нехайно, честно казано) за кандидатстването в СУ, моят преподавател Йордан Йорданов ми разказа за един спасителен план за Стамболов, който трябвало да се задейства при евентуален опит за руска окупация. Та този план включвал изтегляне на цялата българска армия, воглаве с колкото се може повече артилетия, във Видинската крепост, която да бъде отбранявана при постоянни призиви за помощ към Европа. Само така руската агресия щяло да лъсне достатъчно явно, отчаян план, но все пак има някаква мрачна решимост в него.
„Строителите на съвременна България“ трябва да е настолно четиво за всеки, който е закърмен с идеалистични представи за новата българска история.
От същите жанрове
