Няма по-минорно започващ фантастичен роман. На един далечен сириуски космодрум Пьотър се подготвя да се завърне към родната си Земя с джампъра – уникално устройство, което само хората от всички галактически цивилизации могат да използват, без да загубят разума си при мигновените пренасяния на по 12 светлинни години далеч. Което отрежда на човечеството роля на… превозвачи и нищо повече. Както пише на корицата, човечеството е твърде закъсняло и властта в Галактиката е поделена отдавна, закъснелите цивилизации могат да получат само някоя тясна специализирана нишичка и толкова. Мечтите за колонии, за развитие, за разселване из галактиката… си остават във фантастичните романи от зората на космическите кораби.
В прибиращият се към Земята кораб има неочакван гост – влечугоид от расата на изчислителите, още една несполучила по пътя към свободното развитие цивилизация. Открили уникален начин да преживяват унищожителния за нечовешкия ум скок през нищото, изчислителите носят изключително важно послание на земляните и по-точно на дядото на Пьотър – прочут политолог, който единствен пространно е анализирал и се е противопоставил публично на подчиненото положение на човешката раса. След чудато приземяване на шосе срещата е осъществена и истината излиза наяве – в галактиката се е появила нова, неизвестна и адски силна цивилизация – поради причини, които няма да разкривам, хората, изчислителите и още две подчинени цивилизации единствени имат шанс да сключат крехък съюз и да се опитат да ги изследват. Това е техният шанс за освобождаване от оковите на старите и мощни цивилизации.
Срещата с разузнавателен кораб на чуждата цивилизация приключва с пирова победа за цяла флотилия на аларите – военните в галактическия конвент. Управляващият кораба е убит, а земляните са неизбежно забъркани в най-сложната шпионска мисия на всички времена…
Както казах преди дни, първата ми среща с Лукяненко ме впечатли искрено и по любима привичка започвам методично да си наваксвам пропуснатото от него. “Студени играчки са звездите” ми беше далеч по-интересна и от “Чернова” – все пак има космически кораби и чужди цивилизации на корем. Вярно, във втората част на книгата действието осезаемо се забавя и се забива в антиутопична посока, характерна за Хъксли и Оруел, но в случая Лукяненко е използвал доста свободно фантастичните светове на своите предходници братя Стругацки – решение, което мога само да адмирирам. По незнайни причини мислех, че книгата е единичен роман, но сега поправям грешката си, започвайки следващата – “Звездната сянка”.
Книгата си заслужава, дано и другата ѝ част си заслужава, но и дано не забива в планетарен шовинизъм и тържество на човечеството по всички правила на соц-фантастиката от едно време.
Преди седмица Милена Ташева от “Аз чета” направи великолепен портрет на Сергрей Лукяненко, заслужава си четенето.
Дизайнът на корицата няма нищо общо с книгата, хич не схващам по каква логика се слагат там някакви фантастични картинки, без дори да се навържат поне малко с действието.
