„Стъкленият хотел“ е от малките сбъднати мечти – в няколко поредни каталога книгата грееше примамливо, а следата, оставена в мен от „Станция Единайсет“, не избледняваше. Признавам, не оцених правилно първия роман на Емили Сейнт Джон Мандел по времето, когато го четох, но деликатната му дълбочина остави следа в мен и не забравих авторката, за разлика от много други, които ми бяха доставили по-силно, но временно удоволствие. И когато видях възможност да издам втория, не се поколебах – и ето го в стилния превод на Евелина Пенева, която първа прочете и оцени високо книгата, и с прекрасната корица на Фиделия Косева.
На пръв поглед това е роман, вдъхновен от грандиозния измамник Бърнард Мадоф, чиято многомилиардна пирамида рухна като част от световната финансова криза през 2008 г. (повече за тази история може да прочетете в „Никой не ме чу“ на Хари Маркополос). Но това далеч не е основното в книгата – с лек и обран стил, пестелива на думи и емоции, Мандел проследява един друг вид оцеляване, различен от този в антиутопичния ѝ роман (макар че и там имаше такива нюанси в събитията преди епидемията), в който огромна част от света е погинала. Тук хората са си живи – но духом не са, и точно причините за това търси авторката, защо се движим в автоматичен режим, защо избираме линията на най-малкото съпротивление, защо често ставаме част от чужди схеми и жертви на чужди решения. Нейните герои са обикновени хора в обикновено време, чиито животи се обръщат не по собственото им желание – може би просто защото изявени желания всъщност няма, има едно безцелно носене по течението.
Винсънт е тази, която е в центъра на романа. Барманка в елитния хотел „Кайет“, където в една мрачна нощ някой оставя зловещо послание към собственика Джонатан Алкайтис на стъклената стена на фоайето. Богаташът, който гради мащабна пирамида във висините над Манхатън, не вижда посланието, но вижда нея – и я отвежда в златна клетка, разпростряла се по целия свят. По-късно Винсънт ще признае: „Опитвах се да разбера защо животът ми малко или много беше еднакъв в Сингапур и в Лондон, и тогава осъзнах, че парите са държава сами по себе си.“ Нейният полубрат Пол е другата основна фигура в романа – неудачник, който постоянно прави грешните избори, и в крайна сметка постигна успех само с цената на кражба. Мандел отделя внимание на няколко служители на Алкайтис, които са наясно, че са част от престъпен заговор, но продължават да са част от него дори не толкова от алчност, колкото от нежелание да напуснат групата, както и с няколко от жертвите на пирамидата, които години наред са печелели толкова добре от нея, без да съзнават, че се оплитат все повече в мрежата на паяка.
Цялото действие отразява крехкостта на заглавието – сякаш реалността, съградена от толкова много избори, не е наистина плътна, а лесночуплива, и само това, че пак и пак се вземат грешните решения, ѝ позволява да продължи да съществува… докато вече рухва от само себе си. След разпадането на пирамидата самият Алкайтис демонстрира това най-силно – осъден на няколко живота затвор, той най-после освобождава ума си от вечното градене на илюзии и броди из паралелни светове, които са достатъчно реални за него, човека, който е съградил най-мащабната позната делюзия за милиони хора. „Стъкленият хотел“ е книга, пълна с призраци, част от които са си съвсем живи, но или не забелязват наистина какво се случва около им, или самите те остават така незабележими, че сякаш не съществуват реално. Много особена отстраненост използва Мандел, сякаш никой не е наистина плътен и конкретен, както парите не са реални, границите не са, държавите и културата не са. Всичко са въобразености, на които придаваме плътност, но които дори могат да убиват с невидими ръце.
Много силно се надявам тази книга да бъде оценена от читателите у нас, защото тъкмо излезе и новият ѝ роман – „Sea of Tranquility“, който отново звучи прелестно откачено и много ми се иска да го четем и на български.
От същия автор
От същия жанр
