– Нямаше нищо друго за ядене – заявих аз и като повиших тон, добавих: – Бях гладна.
Мама ме погледна стреснато. Бях престъпила едно от неписаните правила –
да се преструваме, че животът ни е безкрайно и невероятно забавно приключение.
Отдавна слушам легенди за „Стъкленият замък“ – за чудатото свое детство, което Джанет Уолс описва, за колоритните ѝ родители, за цялостната промяна на обичайната парадигма на детството и родителските грижи… оказа се вярно чутото. Но редом с тях стояха и много други важни, щекотливи въпроси, сред които най-ярко изпъкват егоизмът и безотговорността. Може би някои ще видят връхновение с тази книга, гнусливо пропускайки крайностите – при мен е обратното. Виждам падение и деградация под маската на свободата. Толкова по-лошо, че майката има творчески заложби, а бащата – интелект, какъвто рядко се среща. Защото успехът не идва даром, а с много работа – но и канализиране на енергията ти към това твоя живот и на близките ти да е по-добър, в краен случай обществото. Знаем истории за гении, зарязали семействата си в името на велико откритие – но да четем за гений, който бавно се впиянчава с всички влечащи се след слабостта към чашката простъпки, не е особено вдъхновяващо.
Началото на книгата силно напомня на това на „Брегът на москитите“ на Пол Теру. Няма как да бъдат подминати приликите между двамата бащи – иновативни умове и страстно желание да бягат от хората и съграденото цивилизовано общество. Но ако в романа на Теру бягството бе пространствено и бащината страст за свобода се израждаше във все по-задълбочаваща се ненавист към хората, то в „Стъкленият замък“ същата води само до по-големи проблеми за децата и съпругата му. Единият отива в джунглата и гради дом, другият търси дом и го превръща в джунгла.
През погледа на Джанет детството е приключение – включително инцидентите, играта с оръжие, глада, оцеляването както дойде, докато единият родител гради химери, а другият се наслаждава на творческите си импулси. Всичко е игра по тия страници и само началото на книгата, при която вече порасналата Джанет, отиваща на богаташко парти, вижда майка си да рови щастлива в една кофа, подсказва, че предстои конфликт, който ще разтърси тази идилия. Но дотогава предстоят много страници, които са леко монотонни в един момент – детството на малчуганите от семейство Уолс е трудно и много различно от обичайното, но в един момент натрупващите се безумства надминаха границата ми на поносимост и леко притъпиха реакциите ми.
Децата трябва да пораснат бързо, да се грижат сами за себе си – и за родителите си нерядко. Майката е завършен егоист, затънала в баналното изживяване като неуспял творец, в постоянно бурно недоволство към редките моменти, когато все пак се налага да работи и да поема отговорности. Чудя се само как би реагирала тази жена, ако имаше повече талант и наистина бе пожънала творчески успех – сигурно би се главозамаяла до още по-голяма непоносимост. Бащата, обратното, е на приливи и отливи – чаровен и забавен, той е отцепник от света и учи децата си да не приемат нищо за даденост; дава им огромни мечти, но съумява и да ги разочарова постоянно с непостоянството и нехайството си. Този привлекателен образ обаче започва да потъва и след средата на книгата се превръща в гротескна сянка на себе си – и стига дъното, което дори не ми се описва. И двамата родители се провалят успоредно, паразитирайки върху близките си и крадейки безогледно, включително буквално, от децата си.
„Стъкленият замък“ може да бъде четена като химн на алтернативен начин на живот отвъд условностите на цивилизацията ни – на нуждата да ходиш на работа, да спестяваш упорито в името на децата си, да бъдеш като мравка, ако не си от малкото щастливци, които пробиват по различен начин. Но за мен тя беше трагикомична история за двама души, на които липсват базисните основи на това да са родители – да поставят благополучието на децата си над своето. И в края на историята те са щастливи – макар да нямат нищичко, те нямат и нужда да се преструват, че се грижат за някого, освен за себе си. Инопланетяни.
Дори не искам да търся инфо дали и колко точно книгата е автобиографична. Джанет Уолс успява по много деликатен начин да смесва драма и щастлив, сълзи и смях, комедия и трагедия. Романът има свой собствен самобитен чар и наистина излиза далеч вън от обичайните истории за семейни крамоли със задължителния щастлив край.
Още едно мнение за книгата има в „Литературата днес“.
