– …За мен основната причина за объркването и грешките ни се крие в болестта на ума, наречена религия.
– Имате ли предвид определена религия?
– Не, това е само въпрос на външни признаци. Болестта всъщност е в състоянието на ума – в неестественото желание да си създадеш идол и да му се покланяш, да коленичиш пред него и да го боготвориш. Малко значение има дали това нещо е Исус, Буда или дървото тамтам.
Нямам идея как съм изпуснал „Стършел“ на Етел Лилиан Войнич на младини, по всяка логика трябваше да е влязла естествено в ръцете ми от библиотеката на нашите, както стана със „Замъкът на шапкаря“, „Парижките потайности“, „Богат, беден“ и безбройните индиански и фантастични романи, които ме направиха човек. Но новото ѝ издание ми позволи бързо да запълня този пропуск, още повече че преди няколко месеца една приятелка ми я препоръча горещо.
Няма да задълбавам в сюжета, разбира се, не ще да са много хората, които не са я чели. Книгата започва с типичния наивитет на епохата, едно момче и неговия духовен наставник, които споделят дълбока (платонична!) връзка помежду си. Момчето, Артур, е привлечено от религията и отговорите, които тя дава, но успоредно притегателна сила върху него оказват и модерните националистически идеи и по-специално движението „Млада Италия“, което се противи на австро-унгарската власт и нейния съюзник – църквата. Това противопоставяне не може да продължава дълго и наивното момче внезапно се оказва предател – и след серия арести той е докаран до ръба на самоунищожението. Особено след като губи и любимата си.
Действието прескача напред, когато борбата за свободна Италия е навлязла в нова фаза. И едно от могъщите ѝ оръжия е невъзможното преди броени векове – осмиването на църквата и духовниците, които традиционно са защитници на статуквото. И точно тук този младеж се появява в нов образ – този на Стършела, жлъчен и опасен автор на хапливи памфлети, които се разпространяват като пожар. Самоличността му обаче остава забулена в тайна дори за жената, която някога го е обичала – едно от нещата, които не ми допаднаха в книгата и не разбрах, все пак човек не може да се промени чак толкова. Нейсе, Стършела има да разчиства сметки с миналото си и особено с човека, който го е предал най-силно. Но това означава да изтръгне и последното добро в себе си, а и да се откаже изобщо да получи това, което е загубил някога.
Ясно е, че ако бях прочел „Стършел“ преди двайсетина години, щеше много да ми хареса, сега по-скоро я поставях в контекста на времето и многото други приключенско-романтични романи, които съм чел през годините. Допадна ми реализма в края и отказа от драматичен и триумфален завършек, както при „Граф Монте Кристо“ – Войнич акцентира на душевните борби и преодоляването на собствените страсти и слабости пред показното отмъщение и разчистване на сметки.
От същите жанрове
