В задния двор на същото това човечество, което очакваше със затаен дъх от нас златните ни яйца, от отсамната страна на Желязната завеса, обрасла в гъст литературен буренак, където светлината трудно си пробиваше път, Господ, който отговаряше за тези неща, най-неочаквано ми беше пратил за другарче един още по-невероятен enfant terrible! Теб!
Едни от книгите, с които съм особено горд, че имам дял в издаването им, са прекрасните нови издания на „Балада за Георг Хених“, „Германия, мръсна приказка“ и „Аутопсия на една любов“ на големия Виктор Пасков, като особено първата я считам за един от върховете в литературата ни изобщо. По стечение на обстоятелствата има и други неща, които правят Пасков важен за мен, и реших, че е крайно време да прочета посветената нему „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ на Красимир Дамянов, която излиза след смъртта на големия писател и се явява един вид хроника на времето му, на живота му и особено написването на „Баладата“, а и отдаване на почит от неговия голям приятел. Съжалявам, че с няколко години съм се разминал поне да се запозная с тези двама писатели, с тяхната кончина определено си е отишло част от едно особено време в българската литература – и точно за това време разказва тази книга едновременно с хумор, тъга и отчаяние.
Ако знаеш колко ми липсваше! Беше единственият човек в състояние да ме разбере: писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си.
Красимир Дамянов описва какво е да си писател през 80-те, когато ветровете на промяната започват да духат, с много обич си спомня как се е запознал с Пасков, пише много и за собствените си литературно-кинаджийски перипетии, цитира писма, разменени между двамата, както и за своите срещи с личности като Иван Андонов, Радой Ралин, Павел Вежинов, Йордан Радичков, за последния твърди, че му е казал доброжелателно: „И по-бавно се развращавайте“, около което той завърта размислите си за това толкова развращаващо таланта време. Много внимание отделя на сложната история на раждането на „Балада за Георг Хених“, първото споменаване за която е в следния знаменателен диалог:
– …Нося ти страшна история! Велика! Изгарям от нетърпение да ти я разкажа!
– Предпочитам да я прочета – погледнах те с подозрение. – Написал ли си я?
– Не, естествено – разтвори ръце ти. – Остава ли време от пиене!
– Не я разказвай тогава, ще я урочасаш.
Но все пак му я разказва по трагикомичен начин, който ще оставя сами да си прочетете. Историята на книгата продължава да е сложна, но след това става славна – Дамянов описва как Пасков получава наградата на Съюза на българските писатели едновременно с картата си за членство („навлекът, скандалният разгневен млад човек без карта – носител на съюзната награда“), нещо, което е правил само още един писател, чието име не е било твърде позволено за споменаване – Георги Марков.
Но животът иска своето и следват много страници, в които историята забързва ход, Пасков на крилете на писателската слава поема към Европа, Дамянов описва скарванията помежду им, разделите, сдобряванията, срещите и несрещите им из Европа, а успоредно с леко перо описва своите трагикомични житейски неволи, проблемите с автомобилите, промените в България, карането на такси, за да оцелява, и събирането на пари за емиграция. Една цяла объркана епоха, през която преминават двама писатели по много различен начин.
Дамянов често говори на Пасков по тези страници, обръща се с обич към него, понякога с негодувание, с тази близост, която между двама приятели винаги съществува, дори пътем да са поели в различни посоки. „Студентът по хармония“ е роман за друго време и изчезнал свят, населен от истински герои, не всички от които са показани в добра светлина – но това са спомените на Красимир Дамянов, не е документ на времето, а лично и следователно силно субективно преживяване. Открехнах още малко от вратата към Пасков и неговия бурен живот, това ми е достатъчно.
От същите жанрове
