Нямах намерение да чета тази книга, макар че ми бяха казали чудно интересни неща за нея. Защо се заинатих, и аз не знам, понякога просто съм си упорит като магаре, докато не ме дръннат с нещо адски убедително по тиквата. В случая си бяхa три дрънвания – ревюта за книгата в от Алекс Кръстев, при „Книжен Жор“ и в „Литературата днес“ от Преслав Ганев. И трите искрени, и трите възхитени. Е, нямаше как – човек трябва да вярва на книжното мнение на хората, с които пие.
„Съкровището от Зеленото езеро“ е точно една от онези прекрасни детски книги, които – прочетени в подходяща възраст, която съм минал с петнайсетина години – остават завинаги в теб. За мен такива си останаха „Пипи Дългото чорапче“, приказките на Джани Родари, „Изгубеният свят“ на Дойл, „Джурасик парк“ на Крайтън и още цял куп, тъй като от малък съм ненаситен читател, но тогава и препрочитах страшно много, защото все пак имах доста по-ограничен книгодостъп. Ако тогава я бях прочел, сега щеше да е на видно място в домашната ми библиотеката във Видин, в очакване на следващото поколение детски ръце да я грабнат, а защо не и да я препрочета в някой мързелив отпускарски ден? „Съкровището от Зеленото езеро“ е книга, която ненатрапчиво те кара да се влюбиш в нея, да отгръщащ ненаситно страница след страница до края, след който оставаш усмихнат, щастлив и дете отново поне за една вечер, на каквато и противна възрастна възраст да си в момента.
Станли Илнатс е дебеланко-неудачник, наследник на фамилия неудачници, над които тегне старо семейно проклятие, което има важен дял в историята, разбира се. Осъден за нещо, което не е извършил, той е запратен в лагера край Зеленото езеро. Езеро отдавна няма заради мрачна история от някогато, която пък има абсолютно важно място в настоящето. Останала е една напукана и обгорена от слънцето равнина, в която наказаните деца от лагера за малолетни престъпници копаят дупки всеки ден – без почивка. Да, дупки – метър и половина широки, метър и половина дълбоки (точно колкото лопатите им), като сутрин стават в 4:30, за да избегнат палещия пек през деня. Възпитателният ефект на тази мярка е спорен, но садистичните управители на лагера и особено демоничната Директорка очевидно си имат нещо наум – децата знаят, че ако намерят нещо интересно, ще получат ден бленувана почивка.
Станли бързо осъзнава, че е попаднал ако не в ада, то в нещо доста подобно на него. Умно хлапе, той бързо се ориентира в йерархията, изградена от малолетните престъпници, но се сдружава, разбира се, с най-слабия от всички – мълчаливо хлапе, наричано Нулата. Точно те двамата ще преобърнат целия лагер с главата надолу, ще объркат плановете на лошите, ще покажат какво значи истинското приятелство и цената, която трябва да се плати за него.
Еднозначно – вземете тази книга за своето дете, пък и самите вие си я прочетете, няма как да не ви трогне. Аз лично ще я подарявам на деца на приятели, както досега правех със затрогващата „Сметището“ на Мълиган, страхотната “Избраните творби на Т. В. Спивет” от Рийф Ларсън, „Островът“ на Александър Секулов и „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. Всяка от тях е чудесна и вдъхновяваща – а аз искрено вярвам, че всяко дете би заобичало четенето, ако бъде подходено правилно към него, не по насилническия начин, с който училището бърза да го прави голям, патриот и всякаквите там други глупости. Четенето е страст, четенето е любов, точно както пише и Георги Господинов в „Невидимите кризи“ в текста си от началото на един учебник (да съзнавам иронията).
Тъй като стана на въпрос тук и там – да, оригиналното име на книгата е Holes („Дупки“), но споделям мнението на колегите от „Милениум“, че „Съкровището от Зеленото езеро“ е по-хубаво име и ще грабне повече вниманието на четящите. А няма по-важно от това книгата да попадне в повече детски ръце, пък дори и с цената на едно променено име.
От същите жанрове
