Наваксвам с Джон Гришам в последните години, вече се събраха немалко романи, повечето от които ми харесаха много – спокойно мога да отлича „Клиентът“, „Ударът“, „Братята“. Когато се появи новината за „Сули“, ми стана интересно, при все че баскетболът не представлява особен интерес за мен, волейболът е моят спорт, но пък с перото на Гришам бих чел дори за бейзбол – в пълната му непонятност.
Историята на Сули – южносуданския младеж Самуел Сулеймон, започва като приказка, една от тези, които сме гледали в немалко филми, когато едно несръчно хлапе с много труд и отдаденост стига до върха, за да остави поуката, че американската мечта е възможна за тези, които са готови на всичко, за да я постигнат. Но тази приказка скоро придобава мрачни окраски, когато родното село на талантливия младеж е нападнато от бунтовници, баща му е убит, а семейството му поема по пътищата като още милиони други бежанци, преди да намери несигурен подслон в един от многобройните бежански лагери, в които храната, водата и здравните грижи са вечно кът. Гришам описва историята успоредно – как Сули впечатлява един добронамерен треньор, който прави всичко по силите си да му намери колежански отбор в САЩ, който вижда отвъд неговата несръчност с топката нещо специално. Момчето е разкъсано – иска и да изживее своята мечта, и да се върне в родината си и да спаси близките си, но в крайна сметка осъзнава, че това може да стане само ако пробие в баскетбола. И получава, разбира се, този шанс – и истерията около него започва.
Както и всяка спортна история, и тук се намесват доста нагласени моменти, стрелби от нищото, „последните ще бъдат първи“ завършеци, когато Сули, който е нарочен за твърда резерва, се превръща в звездата на своя губещ отбор. Но не това иска да разкаже Гришам – с рязък обрат поема в друга посока и за нея няма как да кажа нищо. Но в мен остана неудовлетворение от „Сули“ – едно, романът трудно задържа интереса, макар контрастът между удобния живот на колежанските баскетболни звезди и ужасът на бежанския лагер да боде очите, второ, твърде приказно стана по едно време чисто като събития на терена, и три, завършекът ми дойде твърде пропагандно захаросан. И съм в лека почуда защо Гришам е решил да напише тая история – и не мисля, че го е направил изцяло със сърце, защото просто сантименталността и нравоучителността са твърде силни, а героите, включително главният, за мен бяха твърде черно-бели и неодухотворени.
