Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Камелия Кучер

Корица: Мариана Станкова, мека.

Година на изданието: октомври 2020 г.

Страници: 520

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Ozone.bg

Ни земя, ни небе – там ще е адът за тебе, моето момче.

   Три романа с три кратки имена – „Дом“, „Нощ“ и сега „Сън“, които не просто възвестиха, а установиха името Камелия Кучер сред най-добрата българска – и далеч не само – литература. Има вълнуваща вътрешна стилова градация в тези книги, а само предвкусвам какво ще напише тя в бъдното. И ако в думите ми за втората книга само маркирах духовна връзка с любимия Карлос Руис Сафон, то тук тя тържествува – но пречупена, както дъгата пречупва слънчевите лъчи и водните капки в уникалната си шарка. Много паралели могат да се прокарат между трите книги, които безспорно формират изящна арка, не точно трилогия, но много сходната им емоционална палитра ги превръща в мастилени роднини.

    Като дете по неясни пътища в ръцете ми попадна една книга – „Нашата пролет я няма“ на Николай Драганов, която ме рани много силно, та чак до наши дни сърцето ми се свива, като се сетя за нея. В нея деца губеха майка си и историята проследяваше смазващата болка, която ги прекърши както буря клони. И „Сън“ е роман за загубата на майчината обич – едно почти идилично семейство е лишено от опора и няма как да не тръгне към разпад. Бащата нито е способен, нито желае да я замести в живота на децата си – обречен на своя свиреп кодекс на честта, той е трагичният антигерой в цялата книга. А това наглед е книга без антагонисти, забележете, колко такива сте чели с трескав интерес?

Трудно е за един мъж да се бори с тъгата на жената до себе си, когато тя е вътрешна, собствена, неподвластна на обстоятелствата. Непосилно е за един мъж да се бори с такава тъга. Много тежка мисъл.

   Основната тема, разбира се, е любовта между най-голямото му дете, Жоао, и тъжната и почти безплътна Белен, красивото момиче от изолираното богаташко имение, което е като онзи омагьосан замък от приказката за Спящата красавица. Белен е точно тя, приказна героиня, която се движи с един крак в съня си, продължаващ сто години (без право на събуждане), с другия – в нашия свят, където едно хлапе всячески се опитва да я извади от летаргията, да я целуне и събуди, да направи това, което е направил баща му с майка му. Без да съзнава жестокостта, която всъщност неговата егоистична обич носи. Една мъдра старица, която дори не се появява пряко в действието, а говори през устата на колоритния Жорди (в когото поне аз виждах пак и пак любимия Фермин от знаете коя тетралогия), казва: „Безсънието е най-прекият път към гроба, от мен да го запомниш“. Е, героите в този роман постоянно бродят като в сън – но това не им осигурява безсмъртие, дори на една друга малко старица, малко магьосница, малко вещица, която населява осезаемо началото на романа, дава живот по достъпен само неи начин, а сетне се оттегля в сенките, когато вече няма нужда от нея в новото време. Много ми се искаше и нейната история да беше намерила място по тези страници.

   Истинското име на романа обаче не е „Сън“, Камелия ще ми прости. Истинското име за мен е „Мъжът, който спечели всички битки и загуби войната“. Защото Жоао е герой, който поразително прилича на любимия ми Рудолф от „Богат, беден“ на Ъруин Шоу, дори и семейството му е почти същото: затворен в себе си баща, непокорен брат и мила сестра, която трябва да бъде закриляна. Той е фокусът на романа, през неговите очи тече огромна част от действието, рядко Кучер дава думата на някой от останалите герои, за да вдълбочи образите им, и да позволи да ги разберем, почувстваме, заобичаме, съжалим…

   Да си призная, не успях да усетя в този роман Португалия, само в началото политиката се появи бегло сред много карамфили, тя беше фонът, който потапя Белен в нейния сън, от който дори истината не може да я събуди. Това е универсална история, която може да се развива навсякъде, и сега си мисля, че и в предишните два романа беше така – Камелия Кучер създава изящен и дълбок фон за героите си, пренася в други градове и държави, но в основата книгите ѝ са написани и говорят на общочовешкия език, или поне на този, който европейската ни принадлежност е вградила в нас със симфонията на инструментите на всички изкуства. А може би просто не мога да оценя фадото (фадуто?) в музикалната ми инвалидност.

   Прочетете „Сън“. Имаме привилегията да сме на първия ред, когато завесата се вдига и нов вълнуващ и овладян глас запява думи за любовта и болката. Чакаме следващите песни на Камелия Кучер.