Не преживявай, няма страшно.
Гледай да не те похвали някой подлец – това е страшното…
(Атанас Далчев)
Обичам в екзалтацията на края на годината да сменя тоналността – и да се смиря със смиряваща книга. Сетих се за „Сънят на сенките: Книга на мъртвите“ на Стефан Цанев, от когото съм писал само за стихията „Мравки и богове“ тук, а отделни негови стихове („Напоследък взеха да ме хвалят много…“) звучат в главата ми канени и неканени. Отворих тази книга, която скъпа моя приятелка ми подари преди години с автограф от автора, и поех из неговите спомени, които са и нашите общобългарски спомени. Почитта, с която Цанев споделя малки случки, малки човещини за хора-легенди, е точно това смирение, което ни е толкова нужно като народ, и липсата на което предопределя и тая наша орисия, за която пише той с болка в началото и в края.
Толкова Личности си дават среща по тези страници, тяхното време оживява в миг, а пътьом Цанев споделя и своята история от онова друго време, което побързахме да заметем под килима, за да се спъваме до днес в буците по него. Не съм в положение – и никога няма да бъда – да давам оценка на тези хора и техните животи, имам само привилегията, която книги като тази дават: да надникна през ключалката към тях, приведен в поклон.
Само имената: Елисавета Багряна, Дора Габе, Христо и Евлоги Георгиеви, Маяковски, Виктор Шкловски, Зорка Йорданова, Атанас Далчев, Цвятко Николов, Александър Геров, поп Димо, Цветана Попкоева, Пеньо Пенев, Апостол Карамитев, Иван Радоев, Асен Босев, Борис Христов, Георги Марков, Георги Джагаров, Дечко Узунов, Станислав Стратиев, Георги Божилов-Слона, Христо Фотев, Невена Коканова.
Останали там назад, както сега оставяме една година зад себе си. Тя забравима – те не. Толкоз.
От същия автор
От същия жанр
