Входящата ви кутия е като списък със задачи, който целият свят може да допълва.
Оливър Бъркман.
Много, много ми се иска да бях прочел тази книга преди 7-8 години. Тогава работех по 14-16 часа дневно, 7 дни седмично, почти не отклонявах поглед от разнообразните задачи – и пак бях постоянно с безнадеждно зарината поща, с постоянни закъснения в текущите проекти, случваше се да претупвам неща, изобщо не беше нищичко наред в хаотичното ми движение във всички посоки едновременно. Вървях на един гол ентусиазъм и постоянно напрежение, което просто скапваше мен и хората около ми, защото (това не се е променило) съм нетърпим, като съм нервен. Сетне за кратко време се случи да започвам два пъти отначало – и си поемах дъх, и си обещавах, че ще е различно… и пак след броени месеци се оказвах на същата неспирна въртележка.
Но да си блъскаш постоянно главата в стената не е устойчиво – и малко по малко с помощта на неволята започнах да градя механизмите, които днес ми позволяват да съм много по-продуктивен при далеч по-малко работни часове и напрежение. И затова силно се усмихвах, докато четях „Супер фокус“ на Майкъл Хаят, бивш колега от издателския бранш, макар и на несравнимо по-висока позиция. Защото нерядко в книгата си той ме съветва да правя неща, които сам открих по много трудния начин и след платена цена за тях – и доразвива други, които определено ще да са ми от полза.
Работим в период, който немският философ Йозеф Пипер нарича „тотална работа“ и където работата движи живота, а не обратното. Резултатът от това е, честно казано, депресиращ… Ние не сме роботи. Трябва ни време за почивка, за семейството ни, за игра, за отпускане и движение. Нужни са ни големи периоди от време, когато изобщо да не мислим за работа – дори да не се сещаме за нея. Понякога обаче неуморното преследване на „успеха“ ни поддържа постоянно на линия, ангажирани и на разположение. Това е рецепта за провал – както за вас, така и за работодателя ви.
Хаят се спира на безброй изследвания, за да обясни защо само увеличаването на работните часове и натовареността не може да бъде ефективен начин да се увеличи продуктивността. Той ясно описва как в съвременния свят „средностатистическият служител се разсейва на всеки три минути“ и как съсредоточаването е по-скоро изключение, а не правило. Обяснява какво се случва, когато се премине границата:
Ако преминете 50 работни часа на седмица, допълнителното време не носи увеличена продуктивност. Всъщност тя тръгва наобратно. Едно от проучванията установило, че 50 часа работа създават около 37 часа полезен резултат. При 55 отработени часа числото на полезните падало почти до 30. Според това проучване колкото повече работите над прага от 50 часа на седмица, толкова по-малко продуктивни ставате.
И ако не можете да бъдете като изобретателя Хюго Гернсбак и неговия Изолатор, огромна каска, която го вадела от света ефективно – или поне докато имало въздух в нея, то може би е полезно да прочетете „Супер фокус“, вместо пак часове наред несъзнателно да скролвате из фийда си или да се зомбирате пред телевизора. Няма да се спирам подробно на методите на Хаят, защото те са взаимосвързани – започват с едно ударно спиране, рязка спирачка на бясната надпревара, в която повечето участваме охотно или насила, след което извежда как да се формулират приоритети и как след това всичко, което не е такова, да бъде или елиминирано, или автоматизирано, или делегирано. И сетне идва наистина забавната част – как да се продължи с това, което е наистина важно, и как да не се позволи то да завзема по-голяма част от живота, но все пак да бъде вършено ефективно. Мисля, че открих неща, които ще са ми полезни – и макар че едва ли ще се елиминират всички нерви, имам склонност доброволно да поемам повече работа от възможното, то поне ще намали инфарктните моменти.
И благодаря на преводачката Силвина Фурнаджиева за препоръката, наистина ме улучи с тази книга 🙂
От същите жанрове
