„Супертъжна истинска любовна история“ е посветена основно на самотата в бъдеще невъзможно време. Супертъжна си е, да, истинска – пожелателно, любовна до някаква степен. Гари Щейнгарт е изстрелял хората в близкото бъдеще, тикнал им е високотехнологични джаджи в ръцете, изпразнил е главите им от мозък, а душите от чувства – и ги задвижва като кукли на конци, закачени за елементарните им инстинкти да консумират, да се сношават и да си мерят рейтингите. Америка е на колене, доларът се равнява по юана, тежестта на света се е преместила на Изток, а човечеството се е изчанчило в посока, която звучи пределно реалистично. А, да – и един грозноватичък мъж се влюбва в красиво момиче. Но не се надявайте на лъскава романтика на апокалиптичен фон, по-скоро посоката е към футуристичната част на „Облакът атлас“ на Дейвид Мичъл.
Лени Абрамов е грозното пате, което е пораснало и понапълняло – но си е останал, да речем, невзрачен. Работи в хай-тек компания, която обещава безсмъртие и по тази линия Щейнгарт задълбава в сериозните и вечни дилеми в тази област, като очаквано играе по струните на това кой заслужава да пребъде и кой не. Лени е безнадеждно изостанал от ритъма на времето си и това му се натяква отвсякъде – примерно не се грижи за здравето си по оня вманиачен начин, който и в нашето съвремие започва да се налага като норма, а и обича да чете книги, това вече считано за срамно деяние, което трябва да се върши скришом. Той има основателен проблем със самочувствието, а неразбирането от околните го поставя в непрестанно положение на аутсайдер. Без да обича себе си и своя свят, запътил се уверено към социално и физическо самоубийство, внезапно се оказва влюбен в чаровната малка и беззащитна Юнис, която е далеч над нивото му, но Лени притежава нужните упорство, угодничество и примирение, за да я спечели. Но всичко в този свят лети, не спира, всичко се променя с бясна скорост и докато хората смазват с химия демоните в себе си, те натрупват критична маса… избухването е въпрос на време. Някаква си демодирана любов няма място тук, нали?
Не е лесно да се чете „Супертъжна истинска любовна история“. Светът е ръбат, горчив и натрапващо-крещящ, чувствата са агресивни, показни и егоистични, а струпването на хора и технологии е смазващо. Щейнгарт противопоставя класическото писане на дневник и онлайн комуникацията, последната изпълнена с нецензурни думи и уличен речник – тези части откровено ме дразнеха и ми бяха противни, макар точно те да опазват читателя от обичайното залитане и привързване към главната героиня. От друга страна, Лени също не успява да спечели особени симпатии в отчаяното си и конвулсивно разкъсване между това, което трябва да прави, за да бъде част от общността, и това, което му диктува ума. Той е пришита с конци кръпка върху скафандър – нелепа реликва от други времена. Така че в тази книга съчувствието към героите е умело дозирано, отношението към тях – под въпрос, всеки читател сам си преценява, а при мен поне течеше едно подмолно желание всички тези марионетки на глупостта си да страдат, барем успеят да се събудят.
По време на четенето на книгата я оставях често, тежеше ми, не вървеше леко – едно негодувание ме изпълваше дори от малко на брой прочетени страници. Натрапчиво дразнеща, сякаш Щейнгарт нарочно е дирил да я напише по този начин, който няма да я превърна в още една лека любовна история на фантастичен фон, а точно обратното – ще я остави грапава и объркваща. И все пак точно заради това тази история остана в мен, сещам се за нея, мисля си, че ще трябва да я препрочета в един момент отново. Имам усещането, че нещо съм пропуснал сред лавината информация, която залива от страниците. Засега обаче в мен има съпротива да попадна пак в този свят, твърде противен по крайно показен начин е.
Още едно ревю има в „love big books and cannot lie“.