Жанр: Драма, Исторически

Издателство:

Автор: Виет Тан Нгуен

Оригинално заглавие: The Sympathizer, 2015.

Преводач: Майре Буюклиева

Корица: Ина Христова, мека

Година на изданието: 2023

Страници: 456

Рейтинг :

Време за четене: 10 минути

Ozone.bg

Не бяхме народ, който се хвърля в бой, призован от воя на тръбата. Не, ние воювахме под мелодиите на любовни песни, защото бяхме италианците на Азия.

Навярно „Съпричастният“ на Виет Тан Нгуен още щеше да си отлежава на купчината „когато имам време“, но биографичната „Кисинджър“ на Уолтър Айзъксън ме подсети за нея и ме накара да я започна. Заслужено отличена с „Пулицър“ и други отличия преди десетина години, това е книга, която по високолитературен начин се опитва да опише виетнамската гледна точка към войната и последващата трагедия, за която доминиращата гледна точка е американската. Или както самият Нгуен пише: „…това беше първата война, в която загубилите можеха да напишат историята вместо победителите благодарение на най-добре работещата пропагандна машина на всички времена“. Но много повече това е книга за идентичност и възможността такава да не съществува, една неприемлива гледна точка в свят, който търси ясното деление на черно и бяло, правилно и грешно, добро и зло.

Какво ли би било да живееш във време, когато не си воден от страхливци и продажници, когато родината ти не е летален пациент, поддържан само от интравенозния източник на американските помощи?

Анонимният герой на романа, през чиито очи тече действието, е рожба на смесването на расите и това белязва живота му изначално. Умен, адаптивен и относително идеалистично настроен, той става агент под прикритие на северновиетнамците още докато е студент стипендиант в САЩ, един „обучаващ се шпионин“ в сърцето на държавата, която трябва да шпионира. По собствени признания той става „експерт във всички области на американистиката“ и това му носи полза в бъдещето, когато заедно със своя началник е евакуиран в Щатите. Но не бива да се пренебрегват финалните сцени на рухването на Сайгон и края на войната във Виетнам, там прозата на Нгуен е най-силна, най-пронизваща, когато смело и без никакви задръжки проследява финалните акорди на продължилата твърде дълго агония. Там се прави равносметка и на самата война, на сложната динамика на противопоставянето между Северен и Южен Виетнам и подкрепящите всяка от страните чужди сили, а също и дребните детайли, които разкриват още повече от зловещата картина на тази смазваща касапница. „Смея ли да обвинява американското стратегическо командване, че нарочно унищожи цели села, за да обере оттам момичетата, на които не им оставаше особен избор, освен да обслужват сексуално същите момци, които бомбардираха, обстрелваха, нападаха, опожаряваха, ограбваха или просто насилствено опразваха въпросните села?“, пише Нгуен, и продължава със смазваща ирония: „Един от онези неприятни, дребни странични ефекти от защитата на свободата, които всички съпруги, сестри, приятелки, майки, пастори и политици от Горно Нанадолнище, САЩ, се правеха, че не забелязват зад лъскавите бели усмивки, с които посрещаха своите войничета у дома, готови да излекуват всякакви техни нецензурни болежки с пеницилина на американската добродетел.“

Героят е раздвоен постоянно между думите и мислите си и наситената проза на автора го показва страница след страница. Непостоянният му характер („Случваше ми се да се влюбя два-три пъти в годината и тъкмо сега отдавна вече му беше дошло времето“) е фокусиран единствено в поддържането на собственото му прикритие и регулярните отчети, които подава към своите началници. За него приятелството е от изключителна важност, въпреки че със своята дейност той фактически предава всеки от своите приятели всеки миг – и особено Генерала, на когото е нещо като дясна ръка и благодарение на когото също е измъкнат на косъм от Сайгон и запратен в изгнаничество. То е същинската сърцевина на романа – съдбата на хиляди южновиетнамци, захвърлени в една страна, която иска да забрави за тях, и които бавно гният бездейни сред нея: „Така продължаваше списъкът с хора, голяма част от които събираха едновременно социални помощи и прахоляк, загниваха в спарения въздух на дадените им по милост апартаменти, докато тестисите им се свиваха ден подир ден, поглъщани от метастазите на рака, наречен асимилация, и чувствителни към хипохондрията на изгнаничеството.“ Тук-таме по някой от тях се опитва да държи факела на надеждата все още горящ, например един журналист, с когото героят ще има тежък конфликт по-късно в книгата, но чието усърдие и преданост към истината не се харесва на тия, които още плетат кроежи как ще се завърнат триумфално в Сайгон за сметка на комунистите: „Това нямаше как да не върне спомените ми към журналистите, на които бяхме предоставили безплатен подслон и храна, макар и в затвор, задето даваха твърде много думата на истината пред властта.“

Истинските предизвикателства пред героя начеват тогава, когато се налага да набеди друг, че е севернокорейски шпионин („Беше сравнително невинен, а това е най-доброто, на което можеш да се надяваш на този свят“), а следствията от това започват да го преследват с нещо, което поразително започва да прилича на гузна съвест, нещо ново в добре изградената му психическа сдържаност. Разпадът продължава, когато му се налага да участва в създаването на холивудски филм за Виетнам („В тази предстояща холивудска триизмерна илюзия ала „заблуди окото“ всички виетнамци, независимо от заетата от тях страна, щяха да бъдат изобразени кофти, вкарани в ролите на бедняка, невинния, злия и корумпирания. Съдбата ни не беше просто да сме безмълвни – ние щяхме окончателно да сме онемели“), в която собствените му спомени от детството също го връхлитат около един фалшив гроб, предназначен да бъде разрушен. И все повече този изпълняващ мисия шпионин всъщност започва да прилича на ранените от носталгия бегълци, които трябва да шпионира.

Бум-бум беше звукът от пистолета на паметта, който гърми в главите ни, защото ние не можехме да забравим любовта, не можехме да забравим войната, не можехме да забравим любовниците, не можехме да забравим враговете, не можехме да забравим дома и не можехме да забравим Сайгон.

Силни са страниците, в които Нгуен прави социологичен разрез на американското общество през гледната точка на нежелан пришълец сред него: „Генерала беше запознат из основи с природата, нюансите и вътрешните разлики на белите хората, както всеки друг небял, живял достатъчно години тук. Ядяхме храната им, гледахме филмите им, наблюдавахме живота и мисленето им по телевизията и в ежедневните си контакти, научавахме езика им, попивахме намеците им, смеехме се на шегите им дори когато бяха за наша сметка, скромно приемахме тяхното снизхождение, подслушвахме разговорите им в супермаркетите и при зъболекаря и ги предпазвахме, като не говорехме собствения си език в тяхно присъствие, защото това ги потискаше. Ние бяхме най-добрите антрополози по отношение на американския народ…“

Окръжението поставя постоянно на изпитание неговото себеусещане къде принадлежи, което все повече се размива: „Намирах се в крайна близост до някои представителни образци на най-опасното създание в световната история – белия човек в костюм“, пише той, като иронизира например британския акцент, който „на американците им действаше като кучешка свирка на пес“. „Аз бях имунизиран за този акцент, все пак не съм бил колонизиран от англичаните“, самодоволно отбелязва, докато сам действа като куче на каишка, за да изпълнява заповеди, които други на свой са му заповядали да изпълнява безропотно. Неговата влюбчива натура го води до същинското падение и в крайна сметка опита за изкупление, след като бива класифициран като копеле от неправилно котило от самия Генерал, когото е свикнал отчасти да презира. Той поема на самоубийствена мисия обратно към бреговете на Меконг, където ще трябва да плати за всичко свършено – „Не бях направил нищо нередно, освен че се бях озападнил.“ Защото в крайна сметка той е „… някакво странно създание, което вижда нещата от двете страни. Хора като теб трябва да бъдат пречистени, защото носят заразата, която може да унищожи чистотата на революцията“.

Чета пак думите нагоре и усещам безсилие да предам наистина дълбочината на тази книга. В „Съпричастният“ Виет Тан Нгуен, сам той още като дете изведен от Сайгон от родителите си, се опитва да напише своего рода летопис на разделното време на своя народ и на отломките от него, които се разнасят по света след победата на Виетконг. Няма как да се подмине самоиронията в този роман, писан от човек, израстнал в Америка и захранен с техния литературен канон, пишещ на английски и обиращ големи западни награди за роман, който в голямата си част може да се нарече антиамерикански, защото огромна част от случилото се във Виетнам трудно може да бъде описана другояче (от години си мечтая да се издаде на български мащабното изследване за тази война на Макс Хейстингс). Едновременно с това през цялото време този герой съзнава и че комунистическите победители не са добрата страна в историята, такава страна просто не съществува, и в крайна сметка от опита да бъде съпричастен към всички страни, той губи единственото, което има – разбирането за самия себе си си, в края около му се разиграва истинска пиеса на лудостта. Някак този роман ми напомни на диаболичната „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, най-малкото с плътната си и наситена проза, с монолитните на места страници и вглъбеността в един вътрешен свят, докато външният го заплашва постоянно със своите агресивни претенции да се определи като такъв или онакъв във всеки един момент. Човекът е сложно същество, което може да съвмести в себе си много различни и противоречащи си модели на света – до момента, в който вече не може и се саморазпада под тяхната тежест.