Гост в Книголандия тази вечер е Зори Гъркова. Наскоро тя взе една хубава книга от Книговището – “Завладяването на Америка” на Цветан Тодоров, а преди дни ме изненада с неочаквано ревю за книга на един от любимците ми – Стивън Кинг, която дори не съм чел. Оставям ви с нейното писание:
„Сърца в Атлантида” обрисува поредното „изгубено” американско поколение, както и говори откровено за Виетнамската война, сложила отпечатъка си върху цялото общество и който сякаш не е изчезнал и до днес. Заглавието само по себе си е тайнствено и учудващо. Краткото ревю на задната корица не е лошо, но аз лично се опитвам да не чета задните корици. Книгата се оказа много над представите ми…
Пет новели, разказани от гледната точка на различни герои, вплетени в невероятна сплав помежду си. На фона на американския начин на живот Кинг обрисува невинността на детството и сблъсъка му със света на възрастните, често толкова неразбираем и странен за децата. Оттам насетне започва израстването и то по същността си е еднакво за всички хора.
Малкият Боби Гарфийлд, живеещ сам с майка си, се сблъсква с този свят в лицето на необичаен и дори странен наемател в къщата, в която живее. Оттам насетне се заражда цял порой от събития , чиито дири се откриват и в края на книгата. С развитието на действието авторът вплита и няколко други сюжетни линии с всяка от новелите, които допълват основната и я разгръщат през погледа на други.
Сред тях неусетно получаваш и информация за Виетнамската война, за която всеки е чувал, чел и гледал, но тук картината се допълва от още и още детайли. Краят поне за мен е изненадващ за Кинг и леко ми е сладникав, но не се сещам за друг. Вероятно и авторът не се е сетил. Но пълнотата на картината, която е сглобил от тези различни истории, и даването на нова кръв на тази трудно забравяща се епоха, както и, разбира се, различният поглед към нея /все пак погледът на всеки е различен, стига да се напънем и да го разберем/, напълно го оневинява за финала.
Все пак книгата е прекрасна, човешка, тежка на моменти, цинична в други, но запомняща се и силна като история за загубеното и намеренето, за преживянато и осъзнато, за това, което може да направлява целия ти живот към по-добро. За това, което е в началото и това, което е в края. И как двете могат да се свържат по някакав начин.
Честно казано, Кинг страшно ме изненада с тази книга и за пореден път ми направи добро впечатление. Хич не съм го чела постоянно и до припадък. Даже точно обратното. Броят се на пръсти книгите, които съм прочела или само наченала. Една „Мъртва зона” ме чака в библиотеката-наследство, която достойно се опиттвам до допълвам с интересни заглавия. Като се замисля, чела съм само soft-историите му, ако мога така да се изразя. Страшно ми харесаха както „Четири след полунощ”, въпреки че мина цяла вечност, откакто я четох, така и „Особени сезони”, от която имам доста пресни спомени. „Дума Ки”беше добра, доста добра, като изключим съшития, поне за мен, финал. Харесах си Кинг след като прочетох неговата „За писането” – прекрасна книга, към която неколкократно съм се връщала за хъс и енергия, както и заради ценните съвети, които дава. „За писането” е откровена и интересна книга, в която авторът ненатрапчиво и леко те превежда през цял един курс за творческо писане с всичките му гадни ниши и тъмни страшни ъгълчета.
P.S. Понеже на мен нямаше кой да ми каже, гледах филма “Сърца в Атлантида” и заради него прочетох книгата. Грешка. Филмът, дали поради липса на филмова лента, дали поради други причини не показва на практика нищо съществено, нищо ценно от това, което намерих в книгата. Кинг се слави като един от авторите, непридирящи към екранизацията на творбите си. В този случай е сбъркал.
