Усещането ми е, че няма по-безпощадни писатели от скандинавците – и „Същински ангели“ на датчанина Мортен Пепе потвърждава това недвусмислено. Свиреп в основата си, драматичен в развитието си, лиричен в детайлите, това е роман за младите, които не намират друг начин да изразят себе си, освен чрез агресия. Агресия към чуждото, към различното, към всичко, което им е внушено, че трябва да мразят и да атакуват. Тази агресия не е еднопосочна, точно с това романът на Пепе носи истинска стойност – и от страната на датските криминални банди, и от тази на имигрантските групи, омразата просто няма цвят, но е универсалната и единствена важна емоция. Книгата започва с жестоко убийство – две бели момчета си набелязват двамина техни връстници араби, слизат от колата и само един удар с бухалка променя животите на всички.
Всичко започва от този момент, но какво води до него е не по-малко важно. Пепе разгръща завладяваща панорама на опасните копенхагенски улици, където редом с живота на нормалните хора се вихрят сцени на постоянно насилие. Като проследява животите на тези хлапета, той показва как системата е практически безсилна, за да предотврати превръщането на деца в престъпници. Животите на всеки от тях са показани в дълбочина, с доброто и лошото в тях, със семейната им среда, с опитите или отказите да се впишат, в постепенното им придвижване към онзи ужасяващ момент, който обаче е бил предшестван и от други крайни изблици на агресия. А след убийството траекториите на трите момчета привидно се разделят, но някаква гравитационна неумолимост ги тика отново един към друг. Джамил, който е загубил най-добрия си приятел Зеки, вече не е приет в средите на своите, и в крайна сметка започва да пропада в бездната на лудостта. Мики, фактическият убиец и откровен социопат, прави всичко по силите си да се измъкне от младежкия затвор, в който е въдворен – страниците, в които Пепе се опитва да предаде неговите налудничави мисли, са трудни за четене, но решаващи за обрисуването на едно естествено и невъзможно за сдържане зло. И Симон, неговият спътник, който също излежава присъда, но след нея се опитва да започне живот далеч от някогашните си престъпни приятели, да се грижи за семейството си, но в крайна сметка пак се оказва повлечен обратно към насилствено изкупление.
А Пепе въвежда и още един важен план – на политическия прагматизъм. Защото неговата история е безирана на реални събития и един от нейните аспекти е, че на полицията е наредено да не маркират убийството като следствие на расизъм. А той е крещящ, пронизва цялата книга и далеч не е само от белите към арабите, те на свой ред презират чернокожите, един омагьосан кръг на взаимна ненавист, от който излизане няма. Изобщо това е роман за омразата в нейната чиста стихийна форма, съчетана с младеждата убеденост в абсолютната правота на убежденията им, че светът е просто черно-бял и има само свои и чужди. И последните могат да бъдат подложени на всякакви издевателства, защото в крайна сметка им е отказана идентификацията като човешки същества.
Важен роман за всяко общество е „Същински ангели“, наивно е да мислим, че и тук не се вихрят подобни събития под една или друга форма – или че в един момент няма да ескалират по подобен начин до показен линч и взаимна агресия, вижте за пример футболните агитки, които са винаги инкубатор на разделение свой-чужд по някакъв произволен, но приеман за свещен признак. Дано има кой да прочете тази книга.
От същия жанр
