Всяка епоха си има своята едностранчивост, своите предубеждения и свои душевни страдания. Епохата е като индивид, има си собствени ограничения на съзнавания мироглед и затова ѝ е небходима компенсация, която се осъществява тъкмо чрез колективното несъзнавано по такъв начин, че един поет или пророк дава израз на неизговорения стремеж на неговото време и показва начина, със слово или дело, за неговото изпълнение независимо дали тази колективна потребност има за резултат добро или зло, спасение на една епоха или нейната разруха.
Времето ни е болно и сякаш надежда за излекуване се не вижда, даже точно обратното, болестта се влошава. Все повече са сякаш паралелите с възхода на авторитарните общества преди точно век, а няма как и постоянно да не се сещам за все така зловещо актуалната „Бягство от свободата“ на Ерих Фром, в която е описано защо нуждата на човек да се подчинява на някаква дори деструктивна идея е вездесъща, само и само да не му се налага да носи истинска отговорност за себе си и живота си. Искаше ми се да прочета нещо повече за духа на онова време, който сякаш се възражда в наши дни, и видях новото издание на „Съвременният човек в търсене на душа“ на Карл Густав Юнг, което ми се стори добра отправна точка. Не съм човек, който чете психологическа литература, още повече от едно от най-големите ѝ светила, върху чиито идеи безброй епигони драскотевят повърхностни книги за самопомощ. Но реших да си предизвикам ума, защото усещам, че от четене на трилъри той определено се затлачва.
Книгата е сборник от лекции, доклади и статии, писани или изнасяни най-общо в края на 20-те и началото на 30-те години. Основно са засегнати целите, проблемите и принципите на психологията и психотерапията (като Юнг подхожда с подобаваща смиреност, пишейки: „Ако изобщо е възможно, то трябва да сме скромни именно в приложната психология и да признаем явното разнообразие от противоречащи си мнения, защото сме още много далече от това да знаем нещо основополагащо за най-благородния обект на науката, за самата човешка душа. Засега имаме просто повече или по-малко достоверни мнения, които все още никъде не се припокриват.), обсъжда се анализата на сънищата и приложението ѝ, Юнг пише за различните стадии на живота и проблемите на човека в тях, а внимателно се и разграничава от Фройд, като обяснява къде смята, че неговите открития са полезни и къде всъщност въвеждат в заблуда. Той набляга силно, че самите лекари трябва да са висотата на идеите, които прилагат, и дори казва, че „четвъртият стадий на аналитичната психология изисква обратно прилагане на системата, в която се вярва, върху самия лекар, и то също така безмилостно, последователно и трайно, както лекарят я прилага върху пациента.“
Ясно е, че няма да слагам оценка на книгата, нямам нито контекст, нито достатъчна база от знания, за да оценявам идеите на Юнг, но по обичаен маниер си водих записки, докато четях книгата, и надолу извеждам някои от най-интересните постулати, които срещнах, повечето от тях са напълно актуални и почти век по-късно, като напрмер все така валидното твърдение: „Впрочем вярно е, че много от злото в света се дължи на факта, че човек по принцип е безнадеждно неосъзнат, и също така е вярно, че с повишаващото се прозрение ние можем да се борим с това зло и неговия извор в самите нас. Както природата ни помага да се борим с рани, нанесени отвън, така ни помага да лекуваме и тези, произлизащи отвътре.“
Ето накратко какво пише по различни интересни теми:
За сблъсъка между идеите и душевните убеждения:
Нищо не е по-малко въздействащо от интелектуалните идеи. Но когато една идея е душевен факт, който се промъква в най-различни области, привидно без историческа взаимовръзка, това е забележително. Защото идеи, които са душевни факти, представляват по пътя на логиката и морала неопровержими и неатакуеми сили, които са по-мощни от човека и неговия ум. Мисли си, че създава идеите, но в действителност те го създават, а той несъзнателно става техен обикновен говорител.
За несъзнаваните сили в нас:
Големите решения в човешкия живот по правило са подчинени в много по-голяма степен на инстинктите и на други тайнствени, несъзнавани фактори, отколкото на осъзнато желание или добронамерен разум.
Липсата на смисъл в живота:
Около една трета от случаите изобщо не страдат от клинично дефинирана невроза, а от безсмислието и безпредметността на живота си. Нямам нищо против да обозначим това като обща невроза на нашето време.
Учудването му, че хората залитат по зодии, ако знаеше колко по-лошо ще стане…
Що се отнася до астрологичната типология, за учудване на Просвещението, тя все още е доста стабилна и дори изживява нов разцвет.
За изкуството да се живее:
Но не бива да забравяме, че твърде малко от хората са творци в живота и че изкуството на живота е най-изисканото и най-рядкото от всички изкуства – да изпие до дъно чашата благодатно, кой умее това? Така за мнозинството остават твърде много неизживени неща – често дори възможности, които те и при най-добро желание не биха могли да изживеят, и така прекрачват прага на старостта с неосъществени претенции, което неволно обръща погледа им назад.
Кризата на средната възраст и неподготвеността за заника на живота:
Не, съвършено неподготвени, ние навлизаме в пладнето на живота, дори по-лошо, правим го с погрешната идея, че нашите предишни истини и идеали ще ни послужат. Не можем да живеем следобеда на живота си по същата програма както утрото, защото това, което е много сутринта, ще бъде малко вечерта, а това, което е вярно сутринта, няма как да е вярно вечерта. Лекувал съм твърде много възрастни хора, надниквал съм в тайните отделения на душата им и съм потресен от истината на тези основни правила.
Изобщо Юнг говори на няколко места за силата на религиозния мироглед. Той постулира, че предимството на религиите е, че с илюзията за отвъдния живот те дават накъде да гледа човек след смъртта, но в съвременния му/ни свят това е загубило силата си, защото “ …умението да вярваш днес е станало толкова трудно изкуство, че особено за образованата част от човечеството е почти недостъпно.“ В лекцията „Духовният проблем на модерния човек“ Юнг дори казва, че „Сред всички мои пациенти във втората половина на живота – над 35-годишна възраст – няма нито един чийто проблем в крайна сметка да не е търсене на един религиозен светоглед в живота. Може да се каже, че всеки един от тях се е разболял, защото е изгубил това, което живите религии на всяка епоха дават на последователите си, и никой не оздравява истински, докато не възстанови релгиозните си опори“. И завършва мисълта си недвусмислено: „Това, разбира се, няма нищо общо с определена религия или принадлежност към дадена църква“.
За творците и техния особен дух:
Рядко има човек с творческа дарба, комуто не се налага да заплати скъпо за божествената искра на своя творчески талант. Изглежда, че всеки се ражда с някакъв ограничен запас от жизнена енергия. Най-силното у него – творческото, ще привлече към себе си по-голямото количество енергия, ако той наистина е човек на изкуството, а за другото остава вече твърде малко количество, та да може от него да се развие изключително добре още някаква особена ценност. Тъкмо обратното – човешкото често бива обезкървено в полза на творческото до такава степен, че то може все още да живее само някакво първично или ниско ниво.
Сами виждате колко актуално звучат тези идеи, а ако и ги видите не като варварски изрязани цитати, а като част от осмислен и премерен текст, насочен както към професионалисти, така и към далеч по-образована и начетена публика от съвременната, ще разберете много по-добре как хвърлят светлина върху мрака, който царува по отношение разбирането ни за човешките ум и душа. „Съвременният човек в търсене на душа“ е книга за препрочитане и осмисляне, като без съмнение е добре човек да навлезе още повече в темата по подходящ начин, ако е възможно. Смятам, че всеки опит на човек да се вгледа в себе си, дори с книга, която е предизвикателство за ума му, е положително действие в свят, в който за почти всички по-важно е как изглеждат в очите на другите. Но да не философствам излишно.
Още по темата
