Нацията се ражда от дадена предпоставка и от дадена измислица, но тя може да живее само чрез колективното приемане на тази фикция.
Неуспешните опити са легион.
Успехите са резултат от продължително проповядване, което внушава на хората какви са, кара ги да го приемат и ги насърчава на свой ред да разпространяват това
колективно знание.
––––-
Лична вметка, може спокойно да се пропусне:
Преди цяла вечност се готвех за кандидат-студентски изпити в СУ. Опитвайки се всячески да избегна това, което трябва да се прочете, аз хващах какво ли не, свързано с историята. Да речем, исторически романи или пък книги като тези на Петър Добрев. Последните логично ме запалиха – древна българска държава, следи из цяла Азия, величие, изгубено през вековете – та какво може да е по-важно? Но любимият ми учител Йордан Йорданов, който и до ден днешен ме вдъхновява да се развивам, ме поля със студен душ. Каза ми: “И аз на твоите години се палех по подобни теории, после разбрах, че нещата не са точно така”. А, и не ми разрешаваше да чета исторически романи, защото бъкали от неточности и били основен източник на заблуди. Справка Вазов с образа на Левски или прочутото предателство на попа. Тогава с нежелание повярвах на г-н Йорданов, благодарение на което и влязох в университета, естествено.
Там обаче нещата не се оказаха, както очаквах. Историята се учеше от правоверно по-правоверно, и само отделни книги като “Балканският XIX в. Други прочити” запалваха в мен лампичката, че нещо не е в ред. Там например срещнах интересното твърдение, че Левски, Ботев, Каравелов и Раковски не са и чували са Паисий и всъщност ролята на последния за “запалването на възрожденския дух” е до голяма степен историческа измислица. А, и самият “възрожденски” период си е измислица, доказано с примери от съседните ни държави. Но да не се отвличам. Сред колегите ми в СУ се формира една бойна чета млади вмро-патриоти, които се забиха в зловещата посока на омраза към съседите и лозунги за защита на българщината. Аз пък отидох наляво, после се люшнах обратно и сега се имам за рационален неверник.
И тук вече на сцената стъпиха книги като унищожителната “Изобретяването на еврейския народ” на проф. Шломо Занд, която наред с еврейската, анализира пространно и измислянето на националностите изобщо. Книга, която според мен трябва да се прочете обезателно от всеки, който претендира да е мислещ човек.
Толкова по личната част.
–––
Но да обърнем внимание на главния герой – “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XX в.” на Ан-Мари Тиес. ДА, ДА, ДА, книга, която всеки лумпен трябва да прочете, да си пусне пак коса, да махне кирливата тениска с “България на три морета” или фиктивни хански ликове и да захване с нещо смислено в живота вън от омразата към всеки и всичко. Но знам, че това е само мечта.
Тиес е написал кратка, но много наситена книга, в която методично проследява зараждането на идеята за нацията през XVIII век, породена до голяма степен от културната хегемония на Франция и желанието на отделни интелектуални кръгове да я победят с всякакви методи. Още в началото Тиес пише:
Модерните нации не са създадени така, както разказват официалните им истории. Техният произход не се губи в мъглата на времето, в онези тъмни и героични векове, описани в първите глави на националните истории.
Истинското раждане на една нация е моментът, когато една шепа хора заявяват, че тя съществува и се захващат да го докажат.
Процесът е мощен и неудържим, предава се от страна на страна, подема се от нови и нови интелектуалци, докато огромната маса европейски жители дори не подозират какво гигантско разделение предстои.
Европа през XVIII век отваря врати голяма опитна работилница, в която няма майстор, но въпреки това е много оживено. Тя постига най-високата си производителност през следващия век… Резултатът от колективното производство на национални идентичности не е един модел, а по-скоро, по провокативните думи на социолога Орвар Льовгрен, един вид комплект “Направи си сам”: поредица от подобрения на “националната душа” и набор от процедури, необходими за тяхното извършване.
Какво става от цялото трескаво “национализиране”:
Днес знаем добре какво трябва да съдържа списъкът от символични и материални елементи, които е необходимо да притежава една нация, достойна за това име: история, утвърждаваща приемствеността с великите предци, поредицаот герои, въплъщаващи националните добродетели, език, културни паметници, фолклор, свещени места и типичен характер на ландшафта, специфичен манталитет и официални символи – химн и знаме – както и живописни отличителни белези – носии, кулинарни специалитети или емблематични животни.
Всичко започва с измислицата, че по селата се е запазил някакъв автентичен древен дух, който градската култура е унищожила. Започва се безкрайно обикаляне на провинциите и събиране на какви ли не материали. Проблемът обаче е, че изначалната предпоставка е погрешна – не, в селата няма запазена богата, красива, невероятна древна култура. Тук-таме има останки, които обаче не са достатъчни занищо вдъхновяващо. И заработва гигантска машина за фалшификации, водеща началото си от шотландския поет Джеймс Макферсън, който публикува вдъхновяващ епос, приписвайки авторството на бард от III век на име Осиан, който и до ден днешен е с крайно спорен произход, да не кажа откровен фалшификат. Вляво е картината „Осиан приема духовете на падналите френски бойци“ (1805), използвана за корица на книгата – художественото изкуство става мощен пропагандатор на националните идеологии след тяхното създаване.
Подтикът на Макферсън дава началото на разточително чудодейно намиране и записване на всякакви древни епоси, немалко от които са скоро признати за фалшификати, но някои успяват да си пробият път, основно чрез вграждане в раждащата се национална идеология – като прочутото “Слово за похода на Игор”, почти със сигурност текст от XVIII век, около който тръгва руската национална идеология. Тече усърдно транснационално взаимно позоваване на постиженията в събирането на материали с призиви да се копира чуждият опит. Хердер например публично призовава поета Бюргер да осигури на Германия еквивалент на британския или скандинавския епос. От въздуха, навярно?!
Древното минало иска своето, а въображението на запалените по националната идея няма граници.
По време на престоя си в Лондон през 1790-1791 г. Йоло Морганг разработва друидска религия, съчетаваща унитариантството, в което е възпитан авторът, с преклонение пред природата, в хармония с чувствителността на природата. Той я снабдява с митология и литургия, свързани с мегалитите на Великобритания: оттогава фигурите от камъни са смятани за религиозни светилища на келтите.
Създават се неодруидски сдружения, провеждат се “автентични” тържествени церемонии.
В Западна Европа всичко келтско става притегателно и тяхното наследство се разпределя между формиращите се национални групи – за масовост тепърва ще се говори – нужни са елементи като разпространението на печатни издания за “осъзнаване” на националната и езикова идентичност, а по-късни медии като радиото и телевизията ще направят най-много за създаването на националните езици, много от които преди XIX век просто не са съществували, да не говорим за зони с хомогенен език.
Куриоз: днешните национални идентификации “румънец”, “естонец” и “финландец” по своята същност са наименования за социалната прослойка на крепостните селяни, а чак по-късно им се внушава днешното значение. Всъщност от всички примери, които Тиес използва, румънският е най-забавен с упоритото желание да се докаже, че по техните земи има непрекъснат континуитет на цивилизация, свързана с даките, водили величествени битки срещу римляните.
Трудностите при създаването на нациите са безброй – например норвежките елити, формирани в Копенхаген, говорят датски, който е и административен език. Датският обаче не е езикът на двора на Дания, където се говори немски език. При евреите тече десетилетна борба между привържениците на идиш и иврит, която и до ден днешен не е съвсем затихнала. Албанците многократно сменят официалния си език си заради различните управляващи. В Гърция чрез груби манипулации се създава “приемственост” между древногръците епоси и произведенията от XIX в. Създава се и изобщо връзка между някогашната гръцка цивилизация и съвременната държава, каквато фактически липсва.
Как се внушават традиции? Издирват се и при липса се измислят уж “древни” обичаи – свързани с календарния цикъл, с жизнения цикъл, важни паметници, както и други вярвания и суеверия. Събират се народни песни, които масово се дописват и преработват. Измислят се селски обичаи (за които важи термина “fakelore”), създава се огромен спектър от чудни носии, които нямат много общо с обикновеното черно опърпано облекло на бедните селяни.
От нищото изникват древни ръкописи, появили се по чудотворен начин. Пишат се мащабни исторически романи – създава се фалшива реалност, съчетана с драматизъм, психология и запомнящи се герои. Историческата драматургия изполва широко и доста фриволно различни тематики, а в живописта се създават поредица вдъхновяващи гигантски платна. Масово се фалшифицират паметници, строят се “средновековни замъци”, които и до ден днешен посрещат хиляди туристи.
Ще преразкажа и един пример, който е колкото забавен, толкова и идиотски. Става дума за шотландския килт, който в днешно време е неотделима част от британското културно наследство, символ на древни традиции.
Само дето килтът е измислен през… 1747 г. Негов създател е собственик на ковачница от Ланкашър, който сключва договор с водач на шотландски клан да използва гора за добив на дървени въглища. Наема местни хора, но те нямали удобни дрехи за работа – основно имали само една препасана наметка, която използвали нощем за завивка. Ковачът повикал военен шивач и с няколко среза на ножицата се родил съвременният килт.
Следват купища политически неразбории, които няма да преразказвам, докато килтът от дреха на бедняци става военна униформа, а в един момент дрехата се приема като символ на традицията и висшите класи започват да я използват, за да демонстрират произхода си. И така до ден днешен всякакви идиоти гордо разнасят тази безумна дреха.
“Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XIX век” е великолепна книга и прави чест на издателство “Кралица Маб”, които са от малкото издателства, които още пускат сериозна нехудожествена литература на пазара. С първия тираж на книгата имаше проблеми, които обаче светкавично бяха решени, така че мога с чисто сърце да ви я препоръчам!
От същия жанр
